Аулизацията на българската история като белег за обществено здраве

Къси разкази 05.10.2021 | 10:10ч.

Днес ви представяме пета част от изследването на нашия автор Илиян Вълчанов. Тази статия изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на TheSite.bg. 

„Аулизацията” е един от най-позорните епизоди в съвременната българска наука и в частност – история и историография. Тя се явява  основен инструмент за налагането на изцяло недоказаната със способите на науката тюрската теория за произхода на нашите предци.  За нейна рожденна дата приемам 20 ноември 1905 г., когато директорът  на Руския археологически институт в Константинопол (РАИК) и нейн интелектуален баща -  Фьодор Успенски – докладва пред членовете на института за току-що открития Чаталарски  надпис, посветен на построяването на „аул при река Тича от Омуртаг”.  Вероятно поради академична  разсеяност, а може би и поради навика  от използването и в родината си,   мастития руски учен превежда преднамерено обикновената гръцка дума „авли” (αυλή) като тюркската дума „аул”.  Гръцката дума означава „двор”, но понеже в надписа е изпусната буква, в кокретния случай тя може да бъде преведена също и като „дворец”, но също и като „извънградско имение” или „вила”. В тюркските езици „аул” означава временно номадско селище от няколко юрти, примитивна ограда за добитък или оградено място за едно или няколко номадски семейства и техния добитък. Колкото и странно да звучи, в широк смисъл на думите, между „авли” и „аул” има някакво семантично тъждество, но това не оправдава  странното поведение на руския учен и преводач.  На този ден Успенски тенденциозно превежда за пръв път в научен доклад и известния титул на архонта Муртаг „канасубиги” като тюркската управленска титла „хан-бег”. Показателен за специалните му  старания е и факта, че в „Материали за българските древности – Абоба-Плиска, София, 1905” нарича държавното устройство на българите от времето на Муртаг и Симеон „български улус”, вероятно също по навик и по аналог с родината си, тай като Московското княжество е наричано Москов улус и е било данник на Златната орда (Улус Джучи).  Така с упоритост, постоянство и най-вече имперско нахалство, Ф.Успенски поставя ранната българската история върху здрави тюркско-азиатски релси, по които за съжаление и днес все още се движи, макар и бавничко със скоростта на костенурка, ръждясалия парен локомотив на българската история. Признавам, че нашия трен се движи повече по инерцията на ниския интелектуален праг, мързел и безотговорност, но не може да се отрече, че цяла високопоставена кохорта от „огняри” перманентно захранва локомотива с въглища. Щетите, които чужденецът нанася на българската история далеч не са само репутационни. Заедно с Карел Шкорпил, Успенски  ще остане печално известен с опита си да манипулира и фалшифицира резултатите от първите археологиески разкопки в Плиска от 1899-1900 г.: игнорирани са намерените при разкопките антични монети, които противоречат на тяхната теза, в т.ч. римска монета с женска фигура (т.е. антична) открита на територията на двореца, а самият дворец е почти точно копие на двореца на имп. Диоклециан край Салона; строежът на Голямата базилика трагикомично е датиран по времето на цар Симеон и затова не са ползвани архелогически и канонични данни, а логическото съждение, че Симеон е единствения владетел, който е имал способността да построи такава монументална сграда; пренебрегнати са античните строителни материали, носещи печатите на няколко римски легиона, както и резултатите от техническата експертиза на вещо лице, доказваща, че античните керамични строителни ватериали с печати на  римските легиони са произведени от местни глини, изкопани в близката околност на Плиска и мн.други. На съвестта на Успенск ще тежи кражбата на множество български културно-исторически ценности, намерени при разкопките в Плиска, в т.ч.  и на най-ценния артефакт: първият златен медальон на базилевса Муртаг, намерен от Шкорпил при иманярско прекопаването на стар некропол в покрайнините на с. Тюрк Арнаутлар (днес  с. Белоградец, Община Ветрино) – деяния, които и по онова далечно време са попадали под ударите на тогавашната скромна българска правна уредба за защита на културно-историческите ценности на Княжество България. Българските историци почти без изключения (д-р Ганчо Ценов) не само приемат безропотно и безкритично нелепите, граничещи с класическа глупост тези на Успенски, но и успяват да ги издигнат до нови „висоти и хоризонти”. Не мога да не спомена специалните „заслуги” на Веселин Бешевлиев и Геновева Цанкова-Петкова, задочни съдружници по неволя на Успенски, които в известното сведение от хрониката  на Теофан за превзетия и опожарен „двор” или „имение” на архонта Крум от войската на император Никифор, превеждат думата „авлин – αυλήν” преднамерено и тендециозно като „аул”. И това подражание на Успенски се случва през 1960 г., повече от половин век след дебюта на „аулизацията”. Което пък дава основание на безкритичната маса съвременни български историци да тълкуват събитието като опожаряване на столицата Плиска. Вероятно преднамерено и тенденциозно двамата превеждат още веднъж по същия глупав начин думата „авли” и в друго сведение на Теофан, което се отнася за управлението на император Константин Копроним: „Императорът пък, като излязъл внезапно от града (Константинопол - бел. моя) и като намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България чак до Чика [ река Тича]. И като хвърлил огън в аулите, които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно” (ГИБИ 3, стр. 272). Внимателният читател тук ще забележи още една странна „волност” на дуета Бешевлиев-Цанкова: фантастичното тълкуване, че Чика е река Тича (!?). И още едно смущение -  изписването на Чика в текста на Теофан е „Τ ζ ί κ α ς ”(„Tzikas” в английския превод) и по всички правила на транскрипцията от гръцки  трябва да се чете „Цикас” (виж името на бившия министър-председател на Гърция – Алексис Ципрас - Αλέξης Τσίπρας). Очевиден е стремежа на преводачите да манипулират преведения текст така, че да получат определена  имагинерна фонетична близост между „Чика” и „Тича”, както и да внушат,  че аулите (мн.число), не са във Византия, а в България, че те са специфично прабългарско азиатско наименование на защитено населено място, а едва ли не хрониста Теофан  е поназнайвал  „прабългарски” език или дори още по-авангардната идея, че думата е прабългарска заемка в гръцкия език. Тук обаче злощастните български историци, които приемат, че в сведението на Теофан за Крум и Никифор, думата „аул” означава „столица” ще бъде неприятно изненадана. Ако хипотетично признаем тяхната правота, те на свой ред трябва да приемат абсурдната теза, че българите по времето на Крум са имали множество столици, разположени по долината на река Тича. Но да се върна към акробатичните способности на  Веселин Бешевлиев. Годините минават и в българската историография се променя постулата за „аула на хан Омуртаг”. Ако в началото историците единодушно са приемали тезата на Успенски-Шкорпил, че аулът  всъщност е бъдещата столица на Симеон -  Преслав, то много по-късно, през 1929 г. излиза алтернативната версия, която  след 1958 г. става доминираща и официална и  когато отговорните научни фактори в България тържествено  обявяват, че най-после е открит дълго търсения аул на Омуртаг в близка местност южно от село хан Крум (някога с. Чаталар), отношението на Бешевлиев към любимата му дума „авлин” се променя според повея на текущия политически вятър. Двадесет години по-късно, през 1981 той превежда в книгата си „Първобългарски епиграфски  паметници, 1981”  големите строителни надписа на Муртаг - търновския и чаталарския, в които по ирония на съдбата думата-изкушение „авли” отново е налична и в двата: в чаталарския надпис я превежда чрез старата българска дума „стан”, т.е. отново неправомерно запазва  семантиката на тюркския аул, доукрасена като укрепено селище,  докато в търновския използа нормалното значение на думата – „дворец”. Шизофрения или просто тънък професионален усет към безпроблемието? Ето така се пишеше през годините официозната, идеологически предпоставена българската история и в общи линии така продължава да се дописва и днес, особено в „Делиорманския научен триъгълник” , т.е. района на  Шумен, Плиска и Преслав. Понеже много често, а дори и преднамерено, ще използвам този мой авторски израз, тук ще обясня накратко неговата същност. Аналогията с „Бермудския триъгълник”, т.е. с място на проявления на  аномални явления, които трудно могат да бъдат обяснени с познатите ни физични и химични знания, е съзнателно търсена. В „Делиорманския триъгълник” се случват също толкова необясними от научна гледна точка явления и процеси. За историците и археолозите от този регион има две сакрални дати от българската история и всички артефакти от миналото задължително трябва да бъдат напаснати към тях: 680 г. – основаване на т.н. „аспарухова държава” и 865 г. – година на покръстване на българите. Ако датирането на определено историческо събитие или  археологичски артефакт, извършено чрез монетна находка, погребален обред, тип керамика или стратиграфски метод    притиворечи на сакралните дати, то доказателствата, които са проблемни се игнорират, като се обявява, че са преизползвани от друга епоха или, че са привнесени случайно с доставени от други места строителни материали (любим похват на Рашо Рашев и Янко Димитров), земни маси и т.н.; езически храмове се датират по  шаблон – края на VIII -  първа половина на IX век, т.е малко преди “покръстването”, а по-солидно изградените християнски базилики с атриум  – втора половина на IX – X, т.е. малко след „покръстването” , без да се съобразяват с постулатите на християнските канони ( които са валидни и за българите-християни точно толкова, колкото за всички останали в Европа и света), съгласно които отпада необходимостта от атриум при строежа на базилики след 620 година. Преди да се впуснем в дебрите на дебелашките шашми и измами в българската история, ще цитирам Чаталарския надпис по превода на Бешевлиев от 1981 г.: „Кан сюбиги Омуртаг е в земята, гдето се е родил от бога архонт. Обитавайки стана в Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича и докато ..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си да проживее в радост и веселие сто години. А времето, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, по гръцки 15 индиктион”. А сега ще направя нещо съвсем елементарно: ще заменя любимата поръчкова за Бешевлиев дума „стан” с нейното правилно значение -  „дворец”: „Кан сюбиги Омуртаг е в земята, гдето се е родил от бога архонт. Обитавайки стана в Плиска, съгради малък дворец на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия дворец и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича и докато ..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си да проживее в радост и веселие сто години. А времето, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, по гръцки 15 индиктион”. Сега вече можем да се впуснем в мъглата на българската история и да започнем да търсим „аула – стана” на хан Омуртаг, който всъщност е просто един ... малък дворец. И тук се оформя въпрос за 1 милион: може ли „хан Омуртаг” да премести войската си срещу гърци и славяни в малък импозантен дворец? Още по-фрапантен е текста от надписа „като гази добре с крака си императора”. Множество стари хроники, и особено българския вариант на Манасиевата летопис, акцентират върху отличните приятелски и колегиални отношения между архонта Муртаг и императора Михаил II. Дори и на учениците от основния курс е известна решаващата ролята на Муртаг при потушаване бунта на узурпатора и самообявил се  ромейски император Тома Склава, поради което Муртаг е възнаграден с издигане в ранг и от архонт е обявен за съимператор и най-вероятно златните му медальони (първият от намерените  е задигнат точно от Успенски) са емитирани за ознаменуване на това паметно събитие. Очевидно е, че този, който е съставил текста на Чаталарския надпис има проблем. Бих казал – много сериозен проблем. И това определено не е знаменития ни владетел Муртаг.

Веднага след първото въвеждане на думата в научен оборот, „аулизацията” на научното пространство в областта на ранната българска история започнала да се разпространява с шеметна скорост. Научният авторитет на неколцината именити чужденци (К. Иречек, К. Шкорпил, Ф. Успенски) осигурил летящ старт на явлението в княжеството, тъй като все още процесът на  формиране на качествена и опитна българска историко-археологическа школа бил в самото начало. Думата „аул” започнала да се използва за обозначаване на всякакви строителни останки от древността и се среща в работите на почти всички по-известни български и чужди историци към онзи момент: Баласчев, Златарски, Кацаров, Иширков, Мутафчиев, Фехер, Бъри. С малки изключения, почти всички приемат становището на Успенски-Шкорпил, че в Чаталарския надпис се визира началния процес по преместването на столицата от Плиска в Преслав, извършен от Муртаг, продължил до Симеон и окончателно завършен при Петър, малко преди инвазията на киевския княз Светослав в  България от 969 - 971 година. Смело, но лекомислено и дълбоко невярно заключение. Ще се отклоня съвсем леко встрани от темата, за да опиша действията на авторите на идеята, преди да стигнат до нея. А те не са чак толкова мащабни. Сагата с проучванията около Плиска започва през 1897 г. след един спор  между Васил Златарски и Карел Шкорпил, който изразил становище, че в развалините край с. Абоба се намира първата българска столица, теза, която е срещнала противопоставянето на първия опонент. И наистина, Златарски формално бил прав, защото зад хипотезата на Шкорпил нямало нито едно изворово или археологичско доказателство ( в интерес на обективността – такова няма и до ден-днешен, след повече от 120 години археологически разкопки). През 1898 г. Успенски нетактично взема страна в спора и дава подкрепата си за Шкорпил . Отношенията между двамата се изострят до краен предел, когато през 1899 г. с доклад пред ХI Руски археологически конгрес в Киев, Златарски си присвоил авторството на Шкорпиловата идея,  че останките на старата българска столица се намират в покрайнините на с. Абоба, след което  бил публично разобличен от Успенски и обвинен в плагиатство (Известия на РАИК, бр. 6/1901, стр. 441). За да се разреши спора между опонентите трябвало да се предприемат практически действия и през пролетта на 1899 г. РАИК започва един общ предварителен оглед на североизточна България около Плиска, Мадара, Нови пазар. През юни 1899 в РАИК вече била сформирана комисия за изследване на североизточна България в състав: Успенски, Попруженко, Шкорпил и Златарски. Комисията  посещава Абоба, където на място Шкорпил излага идеите си  и  тогава се взема решение за започване на археологичски разкопки още през същата есен. Те започнали на 6 октомври 1899 г. с 20 работника, а в хода на работата броят им нараснал до 35. Продължили ги през есента на следващата 1900 г. отново в рамките на около месец и с приблизително същия брой работници. През есента на 1905 г. Успенски и Шкорпил извършват и първите си разкопки в Преслав (преди тях и Златарски е правил опити през 1897) – отново за месец с около 20 работника. Т.е. за своите тежки генерални изводи РАИК е използвал около 60-65 календарни дни и средно 30 работника за разкопки в Плиска и 30-32 дни с около 20 работника за разкопки в Преслав – според мен крайно недостатъчни усилия, за да могат да се правят заключения от такъв характер. Особено показателен пример за „претупване на работата” са разкопките в Преслав, за които Успенски  пише нови небивалици, затъмняващи най-забавните бисери на българските кандидат-студенти по история: „...Всички открити досега археологически находки в Преслав поразяват със своята незначителност и невисока техника. Когато, отправяйки се в Преслав, аз се поинтересувах в Софийския национален музей какви предмети са намерени в Преслав, то на мен можаха да ми покажат твърде малко предмети:  няколко колонни капители, фрагменти от мраморни плочи с орнаменти, два релефни кръста -  и това е всичко, което е останало от Преслав. За това свидетелстват и твърде оскъдните резултати от разкопките в Преслав на господин Златарски. Но преди всичко за разкопките в Преслав затруднение представляваше и това обстоятелство, че цялата площ бе засята и в края на септември полето се зеленееше от новите посеви. Трябваше да се погрижим да не причиняваме вреди на селяните, макар да трябва да отбележим, че населението добре разбираше националното значение на разкопките и не изразяваше никакво неудоволствие от унищожаването на посевите. Както в Абоба, така и тук ние намерихме петоъгълни и кръгли кули. Самата кръгла кула цялата е съборена, останали са само основите. Това не е изключително българска система, тя се наблюдава в Константинопол и други средновековни градове и по всяка веротност стените и кулите са строени от гръцки инженери и майстори.”(Известия на РАИК, т. XIII, 1908, стр. 336). В случай, че все още не сте забелязали – в последното изречение Успенски опровергава собственото си научно изследване за Абоба-Плиска в обем от 600 страници  и признава, че строежите на Плиска и Преслав не са български, а римски (византийски). Е, човещинка -  понякога и най-интелигентните манипулатори и фалшификатори допускат детински грешки. В обстановката на превъзбуда и ентусиазъм от първите ахеологически разкопки в страната, а вероятно и поради напомпаното реноме на чуждите учени, самоприсвоили си положението на най-висша научна инстанция в България, никой от българските историци не обърнал внимание, че основният и единствен артефакт, въз онова на който е изградена версията на Успенки-Шкорпил – Чаталарския надпис – съдържа множество смущаващи белези (семантични, морфологични и екстериорни) на фалшификат, а някои от тях – съвсем недвусмислени. Междувременно българските историци набирали все повече опит и самочувствие след 1905 г., поради което в района около Преслав-Шумен-Плиска започнали да се правят археологически разкопки само с участието на местни хора, ръководени основно от учители (Юрдан Господинов, Рафаил Попов и др.). Прякото и грубо влияние на чужденците в този процес започнало да намалява. За това спомогнали две конкретни събития. Първото - през 1906 г., година след откриването на Чаталарския надпис, умира руския учен от българско потекло и изключително  влиятелна личност в тогавашната наука и образование на княжество България - Марин Дринов. Граф Марин Степанович Дринов организира и извършва  практическата  подмяна (смяна) на автохтонната до 1880 г. българската история  с добре познатия ни днес славяно-тюркоазиатски  пришълски  модел и осигурява въвеждането му в българската образователна система чрез протежето си,  професионалния русофил Стефан Бобчев. Чрез покровителството на Дринов, Бобчев ударно и съкратено, за малко повече от 1 година завършва правни науки в Русия, след което заема редица висши държавни постове както в Източна Румелия, така и в княжеството и стига до позициите „министър на народното просвещение” и посланик на Царство България в Руската империя. За русофилската си дейност по време на Първата световна война е съден от Третия държавен съд през 1923 година.  Бобчев превежда и инкорпорира книгата на другото протеже на Дринов – Константин Иречек -  „История на българите” в общообразователен учебник за средния курс  „Кратък учебник по българската история  от най-старо време до днес” още през 1881 г., 5 години преди произведението на 19-годишния голобрад „автор”  официално да бъде преведено на български език. Учебникът влиза в българската образователна система със заповед на министъра на народното просвещение, който по онова време се казва ..., какво съвпадение -  Константин Иречек.  Дринов е реалният, но запазил анонимност  автор на 90% от съдържанието  на иречековата „История на българите” -„ Geschichte der Bulgaren , Prag, F. Tempsky, 1876”, а зад тези негови действия прозира тежката сянка на разузнавателната служба на Руската империя, която в крайна степен финанасира цялостно тази акция. Като висш член на Временото руско окупационно управление 1878-1879, Дринов инсталира подставения си възпитаник  Константин Иречек в управлението на Княжество България – първо като като главен секретар на министерството на народното просвещение, а след това и министър. На свой ред Иречек, който бързо усвоил някои характерни  балканските нрави, прави същото и година по-късно пласира племенника си Карел Шкорпил в системата на българското образование и историческа наука. Във всички нормални страни с демократична уредба и върховенство на закона съвместните и добре организирани действия на тройката Дринов-Иречек-Бобчев ще бъдат определени най-малко като морално укорими и стоящи отвъд добрите нрави, но не е изключено да бъдат описани и в някой съвременен наказателно-процесуален кодекс. Вместо това тримата са окичени с фалшив блясък на патриоти, родолюбци или приятели на българския народ. Може да звучи като неприличен виц, но издателството на БАН носи името на един от най-известните руски агенти на влияние в България -  Марин Дринов. Междувременно още преди избухването на Първата световна война силно надутия научен авторитет на Успенски започнал видимо да спихва. Правителството на Османската империя започнало най-сетне да проумява, че зад благородната научна фасада на РАИК за изучаване на „византийското културно-историческо наследство”  стоят не само политически цели и задачи на Руската империя, но и чисто криминални, изразяващи се в безконтролно придобиване и изнасяне на културно-исторически ценности от нейна територия. Началото на Първата световна война послужило за формален повод османското правителство да сложи край на дейността на РАИК:  всички „учени”, начело с Успенски били изгонени от страната, а музейната сбирка или поне това което останало от нея и не било изнесено преди това в Русия, била конфискувана  и станала част от експонатите на Отоманския музей. Сред конфискуваните музейни експонати вероятно са били и моливдовулите и античните римски монети от Плиска, както и златния медальон на Муртаг. Извънредното събитие свалило маските на участниците в специалния имперски проект „РАИК”. Хрисимият византолог Ф. Успенски показал истинското си лице  още през 1915 г., когато съставил превантивен оперативен план за действия по опазване на културните ценности на Константинопол, след евентуалното му превземане от руската армия.  Историята мълчи, дали не е бил съставил подобен  план и за „опазване” на българските старини.

Именно в такава обществена среда през 1929 г. вижда бял свят първата критична публикация на български учен срещу тезата на Успенски-Шкорпил и българските им научни фенове, че аула на хан Омуртаг е Преслав (Юбилеен сборник „Плиска – Преслав”, част 2, София 1929). Нейн автор е Васил Аврамов – енциклопедична личност; юрист по образование, но историк по призвание и автор на исторически научни публикации; виден български нумизмат и общественик, който в момента на публикуването е началник на ипотечния отдел на Българската народна банка. Авторът излага множество аргументи от географско, военно-стратегическо, историческо и археологическо естество. Един от тях, под формата на въпрос, който изглежда достатъчно солидно е от логическо естество: защо някой ще си прави труда да мести 6-метровата каменна колона на надписа, тежаща 11 тона на разстояние 13 км  насред нивите край с. Чаталар, ако аула на Омуртаг е в Преслав? Не е ли логично, тази колона да не е местена вторично, а да е поставена още в самото начало там, тъй като около мястото на намирането и са открити множество археологически останки от древни строежи и следователно там, в околностите на с. Чаталар трябва да е локацията на Омуртаговия аул. Отлично предположение, но то трябвало да бъде доказано с бъдещи археологически разкопки. Извън аргументацията на предложението, бях по-силно впечатлен от отношението на автора към личността на научните си опоненти – чужденци и българи - и особено към Успенски, който към момента на публикация вече не е в света на живите (починал 1928). Ще си позволя да цитирам Аврамов единствено за да може читателя да разбере по-добре духа на епохата: „Според нас, нито един от поменатите автори не е налучкал истината: едни са установили тази теория по погрешка и заблуждение, а други са я подкрепили благодарение на големия авторитет в науката на академика и професора Успенски, който безспорно е един от малкото великани по историята и археологията на Византия и южното славянство.” След публикацията на Аврамов, резултата от научния диспут като че ли клонял към равенство. Получила се твърде голяма пауза, която включвала годините около Втората световна война и смяната на политическия режим след 1945 година, в която „аула на Омуртаг” останал на втори план, а „аулизацията” на историята като цяло била временно позатихнала. След края на Втората световна  война България започнала да кръжи в орбитата на „великия” си бивш окупатор от 1944 г. СССР. За съжаление, точно в този период съветските ни другари започнали да решават много важни „проблеми” на руската и съветска история. Два от тях рефлектират пряко и върху нашата история: татарския и хазарския „проблем”. В основата и на двата лежи ниското историческо самочувствие на руския съветски човек: волжките татари били преки наследници  на Златната орда (Улус Джучи), а средновековните руски и най-вече московско княжества били  улуси и данъкоплатци на Ордата от 1250  до 1480 г. и всички техни князе без изключения, включително и православната икона на руските императори - Александър Невски, получавали управленски пълномощия само след падане по очи и целуване на ръка на хановете в столицата Сарай или дори в столицата на цялата  Монголска империя - Каракорум.  Хазарите и тяхната средновековна държава определено дразнели средния руски съветски болшевик, защото пък били носители на висока материална и държавна култура (салтово-маяцката) в степите между Дон и Волга от VII век IX век. Татарският проблем бил решен доста делово по административно-партийно-научен път само в рамките на два работни дни: с постановление на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) от 9 август 1944 г. „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическа работа в Татарската партийна организация” и съвместна научна сесия за  произхода на казанските татари (25-26 април 1946 г.) на Отдела по история и философия на Академията на науките на СССР и Института по езици, литература и история на Казанския филиал на Академията на науките на СССР. В резултат на двудневния семинар било взето крайното „научно” решение: волжките татари вече не били просто татари, наследници на лошите душмани на прогресивния руски славянски народ, а смес с булгарите от Волжка Булгария, както  и други местни тюркски народи, които  успели да си запазят културата и етногенезиса от Златна орда, Т.е.  сегашните казански татари нямали основания да се пъчат и гордеят че са били господстващ народ от времето на Улус Джучи, те просто  станали бивши булгари и вече спрели да бъдат наследници на лошите мъчители на руския народ. Тезата останала господстваща в съветската наука почти до края на 90-те години на миналия век. В  момента се приема че е „остаряла”  и като всеки исторически фалшификат вече е закономерно отхвърлена, но няколко милиона съвременни българи все още не знаят тази тънка подробност и продължават да вярват на историческата измама „Волжка Булгария” и „волжки булгари”. По-важният проблем на българското общество  обаче е как няколко хиляди дипломирани историци и археолози да разберат същото и да спрат да се излагат пред обществото и света. „Хазарският” проблем се оказал малко по-костелив орех. На 25.12.1951 г. в централния болшевишки печатен орган в. „Правда” се появила неголяма по обем статия от някой си П. Иванов „За една грешна концепция”, която е посветена на невярната, преувеличена оценка в съветската историческа наука за ролята на юдейския Хазарски хаганат, като е посочено и името на главния „виновник” -  най-известния съветски изследовател на хазарската история - Михаил Артамонов. По онова време едва ли е имало някой в СССР, включително и самия Артамонов, който да не се е досетил, че зад анонимния другар Иванов стои един мустакат „болшой ученый” във всички области на човешкото познание. Официалната реакция последвала незабавно – в началото на 1952 г. във водещите университети, Академия на науките и дори „Ермитажа” се провели „сериозни и задълбочени” дискусии по проблема. В крайна сметка на тези заседания се приели резолюции за „решителна борба на съветските историци и археолози с идеализацията на Хазария, с преувеличената оценка на хазарската култура, с приписваната на хазарите прогресивна роля в историята на Източна Европа, за сметка на подценената роля на славяно-руската култура”. Отначало и М. Артамонов се поопънал  леко срещу вятъра, но скоро разбрал добре посланието и в крайна сметка „осъзнал дълбоко грешката си”. Подобно на руския историк с български произход Васил Златарски, който измислил от въздуха нов исторически субект „хуно-българския народ” и дори цяла една  „епоха на хуно-българско надмощие”, М. Артамонов извършил подобен чутовен подвиг, като анонсирал и вкарал в научен оборот специфичното евразийско научно понятие „хазаро-булгарски племена”. И тук българите се оказали подходящ пълнеж или по-скоро разредител на хазарската слава. Така в рамките само на 5-6 години, съветската историография, зад която стоял мустакатия кавказки енциклопедист, на два пъти забърсала някои свои задни проблеми с честа и достойнството на българския народ. Нататък всеки, който познава спецификата на 50-те години на миналия век може да си представи какво ще се случи в съветския сателит -  вълкочервенковска България, когато някой отговорен съветски другар се освободи от газовете си в стомашно-чревния тракт. Настъпил момента, когато на прашасалата „аулизация” на  Успенски трябвало да се изтупа праха и да се поосвежи допълнително в светлината на спешните нужди на съветските другари. И по всичко изглежда, че в България желаещи да свършат мръсната работа не липсвали. През 1956 г. под патронажа на БАН се появява една от първите лястовици на новата „аулизация” – знаковото изследване „Първоначалното българско селище и въпросът за аулите”. Авторката Василка Тъпкова доразвила „творчески” Успенски с твърдението, че византийските писатели наричали крепостите на българите „авли”; те всъщност били  един вид укрепени дворци – хем дворци, хем крепости. Това, освен с „възхищение” било посрещнато и с въздишка на облекчение от някои по-интелигентните колеги на другарката Тъпкова, първо, защото очевидно византийските писатели нищо такова не са казвали, и второ, когато те на свой ред пишели глупостите за „прабългарските аули” не се налагало да лъжат грубиянски като колежката си, а било достатъчно само да я цитират под линия. Точно така например е постъпил другаря Станчо Ваклинов (в някои публикации - Станчо Станчев) в основния си научен труд „ Формиране на старобългарската култура, 1977”. След Тъпкова в историческите изследвания масово навлязла и подходяща съпортстваща терминология от сорта на: „централен онгъл”, „ханска резиденция”, „ранен аул с жилищни юрти”, „лятна ханска резиденция”, „прабългарски тангризъм”, „прабългарски шаманизъм”. След Тъпкова и Ваклинов новата вълна на  „аулизацията” се разляла като пълноводен поток и под егидата на БАН навлязла в работите на  светилата  на „Делиорманския триъгълник”: Рашо Рашев, Янко Димитров, Станислав Станилов, Стоян Витлянов, Павел Георгиев, Андрей Аладжов,Тодор Балабанов, Кремена Стоева, както и институциите  БАН, висши и средни учебни заведения,  Регионалния исторически музей в Шумен, музеите в Плиска и Преслав, национални медии и стотици електронни средства за масова информация. Този поток продължава и до сега да върти мелницата на тюркската версия за българската история.

Скоро след култовото съчинение на Тъпкова, теоретичната  „аулизация” била последвана от практическа конкретика - Шуменския исторически музей в лицето на археоложките Вера Антонова и Цветана Дремсизова започнал през 1958 г.  археологически разкопки  на укреплението южно от с. Чаталар (с. Хан Крум). И още през 1960 г., само след два археологически сезона (точен аналог на поведението на Успенски-Шкорпил от 1899-1900 г.) било обявено, че най-сетне фамозния  „аул на Омуртаг”  е открит. Казват, че историята се повтаряла – първия път като трагедия, втория като фарс. „Откритието” на Антонова-Дремсизова отново било посрещнато от научната общност с много вяра и ентусиазъм и не чак толкова здрав разум и нормална критичност. Двете археоложки възприели едно към едно псевдонаучната терминология на Успенски-Шкорпил-Тъпкова за „аула”, забравяйки подобно на тях основните си уроци по старогръцки от университета. Разкопките продължили почти без прекъсване до 1978 г. и почти без критика от историко-археологическата колегия, с изключение на една добре аргументирана критична статия на Стамен Михайлов  от 1972 г. ( „По въпроса за мястото на так.нар. „аул на Омуртаг”, сп. „Археология,  кн. 1/1972 г.), на която естествено никой сериозен „историк-аулист” не обърнал подобаващо внимание. Малцина съвременни българи знаят кой е проф. Стамен Михайлов и какво означава неговото научно творчество по темата „Плиска”. А той е един от основните изследователи на кастела за периода 1945-1974, мисля, че и до днес рекорда за най-продължителни и обемни изследвания на Плиска все още му принадлежи. Проф. Михайлов е известен с това, че поддържа научна концепция, противоположна на официозната гледна точка: базирайки се на многобройните антични артефакти, открити при археологическите разкопки, както от него, така и от негови колеги, той твърди аргументирано, че Плиска не е изкючителен „прабългарски” културен продукт, а такъв на източноримската империя, а старите българи са само негови естествени продължители. Познавам отлично и в детайли неговата научна работа и тъй като е библиографска рядкост, преди години бях принуден да я поръчам във вид на  фотокопия от Националната библиотека „Кирил и Методий”. Знаменитият ни учен е един от малкото български историци и археолози, който тактично и с много интелект е успявал да преодолее жестоката научна цензура на управляващия режим и в края на краища е съумял да напише истината, стига читателя да има очи и желание да я види. Като човешки характер Михайлов е пълен антипод на преобладаващата инертна и корумпирана маса български историци и археолози от онова време. Може би е уместно да дам пример със споменатия по-горе научен херой Ваклинов, описан подробно в научна рецензия от проф. Атанас Милчев в сп. „Археология” 1994, бр. 3-4 стр.79, т.е. пред очите на цялата снишила се в поза „партер” академична историко-археологическа общност в България, цели 5 години след „ноемврийския преход” от 1989 година. Цитирам, за да не бъда обвинен в неправилна интерпретация на текста: „Тук искам да съобщя, че през 1961 г.  разкопки са проведени на Големия басейн в Плиска от Ст. Станчев, но откритите материали от него не са публикувани. Това се дължи на обстоятелството, че на този обект бяха открити материали в голямо количество и които се датират приблизително V - VI век. Имах възможност като наблюдател да присъствам на тези разкопки и да се запозная отблизо с новоткритите материали  - предимно керамика. Вероятно тази ранна датировка е причина Ст. Станчев да не публикува материалите, открити при разкопките,<

Още от Къси разкази

© 2019 Thesite All rights reserved!