Красивият ум на синявицата

Актуално 12.10.2021 | 01:10ч.

През ранния април на 2009 г. заедно с варненския фотограф-натуралист и природолюбител Емил Енчев поставихме 14 къщички за синявица на няколко места в Русенска област. Месец и половина по-късно  наблюдението показа, че 12 от тях са заети именно от синявици. Това бе  малък частен проект, в основата на който стояха комерсиалните интереси на Емил -  един от пионерите в България в областта на фотографския туризъм и моя тогава изцяло любителски интерес към красивата птица. Природата трябва да се експлоатира по разумен, устойчив и безконфликтен начин и такива стопански дейности като наблюденията на птици (birdwatching) и фототуризъм отговарят точно на представите ми за хармонични отношения между човека и околния свят, които носят ползи за всички участници. Къщичките бяха изработени в Русе по проект на Емил от дърво (чам) с дебелина 3 см, достатъчна да осигури климатичен комфорт и сигурност за птиците. Както проекта в цялост, така и техническата им направа се оказаха успешни дотолкова, че 3 от тях се заемат без прекъсване и до сега, устоявайки без поддръжка на атмосферните условия в продължение вече на 15 години. Единствените усилия за тяхната поддръжка се изразяваха в това, ежегодно през пролетта да замазвам получилите се процепи и пукнатини в конструкцията с гъста кал от жълтопръстница, примесена със ситно нарязани сухи треви – лесен и евтин начин на текущ ремонт, измислен отново от Емил. През 2016 г. той се оттегли от проекта, опитвайки се да го повтори в Южна България и аз останах сам да го надзиравам. Без работата, наблюденията от съпътстващите укрития и чисто фотографските дейности по нашия проект, днес едва ли щях да мога да напиша тази статия, която се опитва да надникне зад завесата на застинали във времето академични стереотипи, за да преоткрие едно красиво произведение на Твореца, допълнително надарено с необяснимо висока интелигентност. И не на последно място – всичко това, подплатено с приличен доказателствен материал и естетически издържани фотографии.

Още в началото нашите къщички успешно бяха разположени в два основни типа местообитания: такива, в които никога не са гнездили синявици и такива, в които гнездят масово. Към първата група мога да посоча млада акациева гора, в която нямаше стари хралупести дървета и в която хипотетично биха загнездили синявици след 30-40 години, ако междувременно гората се запазеше от изсичане, което в днешно време е малко вероятно да се случи в България. По-интересна бе втората група, в която гнездяха  голям брой птици – както в хралупи на единични стари дървета, така и в дупка на льосов скат. Много често тези естествени хралупи бяха неподходящи за фотография и наблюдения: разположени не толкова на  високо (повечето се намират на височина 3-4 м, а моят личен „рекорд” за най-ниска хралупа е 80 см), колкото на тъмно или лошо осветено място, а нашата цел бе да извадим птиците „на светло”, да ги  изкушим да оставят старите си „панелки” и да се настанят в нашето ново и просторно „монолитно строителство”, така подходящо за наблюдения и добра фотография. За моя голяма изненада точно това и се случи: нашето „монолитно строителство” бе предпочетено без никакви колебания; в спор за някои от къщичките дори се водеха сериозни битки между кандидатите.  Окуражен от този резултат, по-късно  монтирах на друго място къщичка сред малка пчелоядна колония, обитаема от една-единствена двойка синявици. Схемата проработи отново – синявиците се отказаха от дупката си в льосовия скат и заеха новия си дървен дом. Тази година експериментирах успешно  с двойка синявици, които гнездяха от години във високите безопасни скали на каньона на Русенски Лом. И отново отчетох планирания успех: макар и на втората година, птиците напуснаха дупката си на безопасните скали и се настаниха в дървена кутия, разположена върху 3-метров дървен стълб сред обработваема площ и почти ежедневно човешко присъствие. И това всъщност е формулата на успеха, на която залагат днес орнитолозите в Унгария, Западна Румъния, Франция и Италия за увеличаване на популацията на синявица: къщички, къщички и пак къщички. Прираста на популацията в тези страни се дължи изцяло на изкуствените гнездови къщички. Къщичката предоставя на обитателите си един сравнително голям обем, какъвто много рядко може да се намери в естествената природа. Т.е. естествени хралупи наоколо има все още много, но огромната част от тях са с много малко вътрешно пространство. Въпреки, че през през последните няколко години разполагах с ендоскопска камера, много рядко съм си позволявал да се ровя в най-интимната територия на птиците и да отбелязвам броя на яйцата и малките. Но тъй като все пак съм го правил, мога да отбележа следната тенденция: в тесните, неудобни естествени хралупи синявиците отглеждаха 2 или 3 малки, а в просторните къщички обичайния брой бе 4 или дори 5.

Синявицата (Coracias garrulus garrulus), наричана още синя гарга, е една от българските прелетни птици с най-ефектно и красиво оперение, издържано в електриково-сини до мастилено-лилави и кафеникаво-керемидени цветове. Завинаги ще остане любопитна тайна защо орнитолозите я наричат популярно европейска синявица, след като същата гнезди както в Северна Африка, така и в Азия. Неслучайно българското име на птицата произлиза от преобладаващите в оперението ефектни синьо-лилави цветове. Някои наблюдатели, а дори и орнитолози, приемат погрешно, че при отделни екземпляри синьото оперение има различна зеленикава алтернатива. В края на април синявицата пристига от Африка със завършено пълно линеене,  оперението и изглежда перфектно и е издържано само в разновидности на синьото и мнозина фотографи държат да снимат птицата точно тогава. Зеленикавият оттенък през април, май и юни е резултат само от оптичното въздействие на меката топла слънчева светлина сутрин рано или късно следобед върху оперението, когато  светлосиньото получава силен зеленикав оттенък. В края на юни и началото на юли обаче започва частичното линеене и тогава действително по главата, шията, гърдите и крилете могат да се забележат  светлорезедаво-бежови петна под опадалото електриковосиньо оперение. Затова според цвета му специалиста може безпогрешно да определи в коя част на деня е направена фотографията и приблизително през кой месец на годината.  Английското наименование (Roller – ролка, въртящ се вал) пък се основава на твърде характерна особеност в брачното поведение на мъжката синявица: в района на гнездовата територия се издига във въздуха на височина 70-80 м, след което се спуска стремително надолу с характерното си грачене, като завърта ефектно тялото си и крилете последователно наляво и надясно, движейки се на зиг-заг. Липсва полов диморфизъм, но мъжкият има малко по-ярки цветове на перата и обикновено е малко по-едър. Това се установява лесно когато двете птици са заедно една до друга. Младите най-общо казано са бледи копия на възрастните. Обитава открити пространства с единични стари дървета, покрайнини на горски масиви, крайречни насаждения, проломи и каньони. Синявицата е птица на сухия континентален климат. Влажните хабитати не я привличат и съвсем закономерно тя липсва във фауната на много страни от Северозападна Европа: Централна и Северна Франция, Германия, Великобритания, Холандия, Белгия, Швейцария, Швеция, Финландия, вече дори и в Словения, Хърватия и Чехия, а в Словакия и Австрия са останали няколко двойки, чийто общ брой е по-малък от този на крайречното скално землище на село Красен, Русенско . Синявицата не обича водата – по време на гнездовия си период в Европа не пие вода, а си я набавя единствено чрез храната. За разлика от огромния брой европейски птици, не е установено и да използва водата за къпане и поддръжка на оперението, дори в по-горещата и суха Испания. В случаите на редките наблюдения или фотографиране на птицата близо до вода обикновено става дума за случайна близост, свързана с ловуване и преследване на жертва. Унгарската, румънска и сръбската ( много вероятно и българската) популация зимува в Южна Африка, основно в Намибия и Ботсвана и това е доказано през последните 6 години експериментално чрез използване на геолокационни устройства (GPS) с фотоволтаично захранване с тежина 4.5 грама, поставени върху гърба на средно 160 – грамовата птица  (или 3% от теглото и) в рамките на международния проект „Опазване на европейската синявица (Coracias garrulus) в Карпатския басейн (LIFE13/NAT/HU/000081)”. През периода 2007 – 2017 г. в Русенска област пристигаха по едно и също време - през последния ден на април или първия на май. Пролетното придвижване в гнездовите райони беше толкова последователно постоянно по дати, че по него безпроблемно човек можеше да си свери календара. През последните 3-4 години  се забелязва все по-ранно и по-ранно  пристигане, а тази година (21 април 2021) -  отбеляза своеобразен рекорд от 2007 г. насам, откакто всъщност имам лични статистически данни за локалната миграция в Русенско. Обичайно първо пристига една птица, обикновено мъжкия, който „резервира масата” за сезона в очакване появата на партньор. За разлика от пролетното пристигане, есенното отлитане за Африка не е така  колебливо и става по едно и също време - последните 2-3 дни на август.Това е начало на едно мащабно пътешествие, което въз основа на данните от GPS-информацията на маркираните унгарски и румънски птици изглежда примерно така: от Унгария преминава западна Румъния, пресича България за около ден-два по диагонал от северозапад на югоизток и преминава в Турция в района на Елхово; пресича Мраморно море около Бурса и продължава почти до средата на Анадолското плато, следват – Сирия – Ирак – Саудитска Арабия – през Червено море към Етиопия – Южна Сомалия – Кения – Танзания – Зимбабве и достига  крайната точка на зимуването в Ботсвана или Намибия, изминавайки общо над 11000 км. Всъщност миграционния трафик улавя най-благоприятните моменти като подходяща температура и хранителен спектър и стига в крайните точки на миграцията – около края на януари, когато в Южното полукълбо е започнало лятото и климата в сухите Ботсвана и Намибия е  все още влажен и изключително благоприятен. Там пребивава около месец и половина – два и около края на март поема по обратния път; той е по-кратък и без отклонения – „само” 9000 км право на север по средата на африканския континент: Замбия, Демократична република Конго – Централноафриканската република – Судан – Египет/Либия (прелита Сахара на 4000 м надморска височина, а Средиземно море на 800 м и скорост 113 км/ч) – пресича Средиземно море  и през южна Гърция – Македония – Сърбия стига в родния си дом в Унгария около средата на май. В миграционно отношение българските синявици са по-облагодетелствани от унгарските – техния  път е по-кратък общо с около 2000 км. Подобно на много други мигриращи птици, синявицата има много силно развито чувство за привличане към родно място и роден дом. Една от първите ми представи  за синята красавица беше формирана от наблюденията на известния руски биолог и изследовател на природата Евгений Павлович Спангенберг („Записки натуралиста”, Москва 1964/ „Сред природата с бележник”, София 1981). В разказа „Сивка” авторът разказва за  това, как се е грижил за едно малко синьо гардже, паднало от гнездова дупка около река Волга. Младата птица  е отгледана  абсолютно свободна и след като се е научила да лети, вечер се  прибирала да нощува при своите човешки приятели, макар да прекарвала голяма част от деня с останалите диви синявици. На следващата година птицата се завърнала за два дни в своя човешки дом. Кацала върху любимия си сух акациев клон на двора и близо до хората, макар и не както някога върху тях,  дори влизала през прозореца в познатите и стаи на къщата. Съвременните данни както на унгарските, така и на италианските  орнитолози потвърждават напълно разказа на Е.Спангенберг, въпреки че аз никога не съм се съмнявал в неговата достоверност и научна почтеност. През послените години си пробива път и набира популярност една неубедително съчинена теория, изповядвана предимно от орнитолози и биолози, които работят в спасителни и рехабилитационни центрове за диви животни: отгледаните от човека млади птици и особено хищните са непълноценни и неподготвени за дивия живот, те не са научени да се пазят от други хора и да ловуват и са обречени да загинат, веднага след като бъдат пуснати в дивата природа. Поради което в спасителните центрове организират за тях  адаптивни дейности за социализация с други птици от същия вид. Разказът на Спангенберг разбива на пух и прах тази теория.  В това отношение той косвено е подкрепен от опита и преживявания на Джой Адамсън с африкански бухали на Веро („Friends from the Forest” ,1980 / „Приятели от гората”, София 1986) В същия контекст разполагам и с информация от опита на мой добър познат, който общо-взето е направил същото като Спанбенберг, само че със свободно отгледана млада горска ушата сова. В началото птицата скитала на воля в близката околност, но се завръщала ежедневно на терасата на дома му: първоначално за допълнителна храна, по-късно – просто така, да си нагледа родния дом и човешки приятел, докато накрая избрала окончателно дивия начин на живот. Един от най-впечатляващите моменти в разказа на Евгений Павлович се отнася за поведението на Сивка в близката околност, когато е имала първите си контакти с дивите синявици, в т.ч. и със своите истински родители. Когато е била викана по име, птицата отговаряла с грачене и веднага се устремявала към своя приятел, за да кацне доверчиво върху ръката му. Заедно с това обаче тя запазвала  характерната за вида си предпазливост и бдителност спрямо непознати хора. С други думи - птицата разпознавала и различавала прекрасно човешките лица, фигури и гласове. През 90-те години на миналя век британски орнитолози са наблюдавали в Непал близки контакти на зимуващи сибирски жерави и местни селяни, които традиционно и в продължение на десетки години са ги хранили ежедневно и безвъзмездно, в съотвествие с будистката си религия. Между дивите птици и хората не е имало почти никаква дистанция, птиците демонстрирали пълна липса на пристеснение и страх. Тогава британските орнитолози влезли в ролята на селяните и започнали да хранят жеравите на същото място със същата храна. Жеравите станали крайно предпазливи и отказвали близък контакт с хората. Орнитолозите променили тактиката: облекли дрехи на местни хора, но жеравите запазили своята предпазливост, както преди. Едва когато британците си забулили и лицата по подобие на местните, успели да осъществят своя план и да наблюдават птиците от непосредствена близост. Така учените се убедили по категоричен начин, че птиците разпознават отлично лицата на местните и чужденците и в зависимост от това с кого си имат работа, демонстрират диаметрално протовоположно поведение. Същите жерави в Русия променят траекторията на полета си веднага, щом забелажат човек на разстояние, по-малко от 500 метра. Моят теренен опит с изучаването на синявицата е живо потвърждение на тази теза. Предпазливостта и бдителността спрямо хората сякаш е генетично заложена в синявицата. На практика трудно допуска приближаването на човек на по-малко от 25-30 м, а дори и в автомобил 13-15 м са граница на нейната търпимост. Неведнъж в пристъп на ентусиазъм и наивност съм правил опити да приближа до млада, току-що излязла от гнездовата дупка птица, разчитайки на нейната неопитност. Тези опити са претърпявали категоричен провал, дори когато съм използвал автомобил. Но в няколко случая на изключения съм успявал да постигна висока степен на доверие към мен именно от възрастни синявици. Разбира се става дума за доверие, изградено след десетки посещения на укритието, построено само на 7-8 м от гнездовата дупка. Излишно е да подчертавам, че птиците са абсолютно наясно, че в укритието има човек. Те виждат движенията на обектива, чуват шума от фотографския затвор, често пъти дори виждат части от лицето на фотографа. И очевидно успяват да преценят моята доброжелателност към тях. В опита си с тези 2 или 3 двойки, синявиците реагираха съвсем спокойно към бавното ми и открито приближване до укритието, нарамил фотографска раница и статив. Тогава съм постигал и тези феноменално изглеждащи за мнозина  7-8 крачки разстояние от кацналата върху клонката синявица. И въпросът далеч не е само в необичайно близка дистанция между човек и птица. Начинът на излитане също бе особено показателен: птицата литваше съвсем спокойно, без паника и стрес в движенията, сякаш бе принудена да спази етикета. За тези няколко случая съм съхранил категоричното си убеждение: синявиците разпознават фигурата,  лицето  и дори характерното  ми облекло в камуфлажни цветове, за да ги свържат с изградено доверие към моята личност.

Синявицата гнезди в естествени хралупи на дървета или такива, направени от зелен или сив  кълвач, често заедно и сравнително безконфликтно с други видове в едно и също дърво – скорец и папуняк; в земни дупки на льосови и песъчливи брегове, които сама изкопава или дооформя вече изкопани от пчелояди – отново често заедно с други видове - пчелояди, скорци и брегови лястовици, а също и в  кухини на скални масиви. Съседите познават отлично хищния и нрав и всяко нейно появяване  в колонията предизвиква  тревога и паника.  През 2019 г. двойка синявици загнезди в дупка, пробита от кълвач в дървената обшивка на стряхата на хотелската сграда на Центъра за изследване на биоразнообразието в Природен парк „Русенски Лом” – с. Нисово. Сградата на хотела е нова, завършена е през 2015 година.  Тази година е третата поредна с успешно гнездене на вероятно една и съща двойка синявици. Известният съвременен руски орнитолог и фотограф Валерий Мосейкин (непубликувани изследвания, 2004) споменава, че в някои лесостепни райони на Русия, в които липсват стари хралупести дървета, синявицата използва успешно стари гнезда на свраки. Характерна особеност на българската популация (за разлика от тази в Унгария, Сърбия и дори Западна Румъния, когато синявицата заема къщички,  ползвани от други видове) е, че в гнездовите дупки не се използва  материал за постелки. В много случаи преди да пристигнат специалните гости от Африка нашите къщичките се заемаха от други местни видове, основно скорци и полски врабчета, които ги пълнеха обилно с треви. Когато това се случи за пръв път, изпитах сериозно безпокойство, че обилния гнездови материал  ще пропъди синявиците от кутията. Груба грешка от моя страна: синявиците фанатично държат на своя стар дом и за кратко време изхвърляха натрапниците, заедно с цялата им „покъщнина” до последната тревичка. Но и синявицата има непобедим съперник: роякът медоносни пчели. Случи се веднъж през 2018 г.,  когато поставих допълнително  една съвсем нова къщичка, на мястото на унищожена при дърводобив. Естествено, тя веднага беше заета от двойка синявици. Птиците си пазеха  къщичката и територията наколо, след което прекъснах наблюдението и се върнах отново, когато вече трябваше да са се излюпили малките. Къщичката беше пуста, нямаше никаква следа от присъствие на синявици. Наблюдавах отдалече с бинокъл и реших, че вероятно двойката се е разпаднала заради хищник или човешка намеса. Една много ранна юлска утрин реших да прибера къщичката и да я монтирам отново на същото място през пролетта на следващата година. Утринния хлад преди изгрев изглежда ми спаси и живота; в момента, в който извадих дървения стълб от земята след силно разклащане,  от къщичката излетя и ме нападна рояк разгневени пчели.  Силно съм алергичен към ужилвания на насекоми, но бях късметлия и минах само с няколко ужилвания, след като чевръсто успях да вляза в наблизо спрелия ми автомобил. Вероятно съвсем новата и чиста къщичка е привлякла пчелите, а синявиците не са могли да се протипоставят по никакъв начин. Впрочем унгарските орнитолози са установили същото в два или три случая.

Птицата обикновено ловува, кацнала върху висока суха клонка на дърво или кабел от електропреносната мрежа. Когато забележи жертвата само разтваря криле и се стоварва връху нея напълно безшумно. Сведението в някои академични източници, че „често лови летящи насекоми” (Симеон Симеонов, Фауна на България - Aves II, БАН 1997 , стр. 349) подлежи на корекция и ревизия – обикновено улавя бавноподвижни, намиращи се на земята или кацнали върху растения насекоми - едри скакалци, щурци,  гъсеници, бръмбари, цикади, паяци, стоножки. Улавянето на летящи насекоми е изключителна рядкост – за 15 години полеви наблюдения такона съм наблюдавал само два пъти. В интернет пространството можете да намерите десетки хиляди фотографии на пчелояди, уловили бързолетящи насекоми като пеперуди или водни кончета, но намирането само на една такава фотография на синявица би било изключителен късмет. Хранителният им спектър  обаче е значително по-широк – освен насекоми включва дребни влечуги, земноводни и бозайници – гущери, змии, жаби и полевки, както и яйца и малки на птици. Това хранително многообразие тя осъществява с ловни стратегии, различни от масовата представа. През юли 2007 г. в околностите на с. Кривина, при устието на река Янтра, изследвах  една смесена колония от пчелояди и брегови лястовици. За укритие използвах автомобила си и малко камуфлажна мрежа, която немного старателно бях наметнал върху него. Малките на бреговите лястовици бяха напълно оперени и се показваха от дупките по две или три, очаквайки храна от родителите си. По това време вече имах някакви основни познания за синявицата и знаех прекрасно, че е доста предпазлива спрямо човека птица. Затова останах безкрайно учуден, когато на около 10 - 12 м от моето съвсем небрежно изградено укритие кацна синявица. Птицата не изпитваше ни най-малко притеснение от моето присъствие, а аз използвах благоприятния момент и направих няколко фотографии. В продължение на половин час тя не правеше абсолютно нищо, освен да наблюдава, и както погрешно ми се стори тогава – само мен. На няколко пъти променяше позицията си, като се приближи още повече към мен, заставайки неподвижно под дупките на бреговите лястовици. Изведнъж сякаш литна небрежно нанякъде, но внезапно направи акробатично обръщане във въздуха и сменяйки рязко посоката, грабна за шията едно малко лястовиче, което неразумно се беше показало почти цялото извън дупката с отворена за храна човка. През пролетта на 2016 г. пълноводната река Русенски Лом проби дигата северно от с. Красен и заля голяма земеделска площ. Получи се свръхпопулация на жаби (жабешки каламитет) – в определени моменти вървейки по земята, стъпвах само върху малки жабчета и синявиците изхраниха своите малки  основно с тях, за радост на моите клиенти-фотографи. Снимайки с плаващо укритие водоплаваща фауна в рибарниците на с. Басарбово през втората половина на юли 2016 и 2017 г. станах свидетел на друг интересен случай със синявица. Един от любимите ми рибарници бе изцяло обхванат от красивото водно растение щитолистна какичка (Nymphoides peltata), което има атрактивни жълти цветове и покриваше с плътна листна и цветна маса 90% от водната площ. Местна двойка синявици от близкия  скален масив ловуваше край рибарника и хранеше напусналите гнездото малки, които пък наблюдаваха внимателно ловните действия на своите родители. Възрастните ловуваха основно водни жаби, които стояха върху водната растителност. Станах свидетел на около десетина улавяния на жаби, които обаче се случиха далеч от мен и за съжаление не можах да направя мечтания кадър: една от най-красивите сини птици върху едни от най-красивите жълти водни растения със зелено жабче в човката. Мосейкин описва детайлно (но за разлика от мен има и прекрасни фотографии) съвсем различна ловната стратегия на синявицата при улавяне на малки змии: въпреки късите си крака, птицата опитва именно с тях първо да дезориентира влечугото, подобно на африканската птица-секретар, след което улавя с човка безопасната опашка и удря змийчето в земята с камшичен удар, наподобявайки с действията си умъртвяването на риба от земеродно рибарче. Едрите насекоми убива стискайки ги със силния си клюн. Но съм бил свидетел в множество случаи, когато някой едър скакалец се окаже „по-корав” и показва все още признаци на живот, малко преди да бъде предложен за храна на малките. Тогава птицата го доубива с удари върху клонката, подобно на пчелоядите. Винаги съм се питал през годините без да имам ясна представа, как всъщност убива полевките. Сведението на Мосейкин ме подсети да извадя от богатия си архив всички фотографии на синявица с уловена полевка и да ги анализирам още веднъж в светлината на неговата версия. По телата на полевките видимо нямаше никакви следи от външни наранявания и разкъсвания, а си давах ясно сметка, че е невъзможно  да бъдат удушени от синявицата. Тогава открих, че в няколко случая се забелязва наличие на кръв в устата и по зъбите на полевката. Това бяха следи от вътрешен кръвоизлив, а това означаваше, че синявицата ги е убила по описания от Мосейкин начин – чрез камшични удари върху земята или  дървен клон. През юли тази година наблюдавах интересен случай на спешна промяна на ловна стратегия. Времето беше сравнително слънчево и тихо до ранните следобедни часове. Като добре смазана машина синявиците хранеха през всеки 10 минути основно с цикади и едри скакалци.  Появи се вятър, който постепенно започна да се засилва, докато достигна  степен на ураган. Укритието скърцаше и се тресеше от поривите на вятър, синявицата едва пазеше равновесие върху клонката, преди да нахрани малкото в гнездовата дупка. Давах си сметка, че ураганния вятър затруднява както ловуващите птици, така вероятно променя поведението и на техните жертви. Получи се необичайно дълга пауза – от последното носене на цикада беше изминал час и половина. Тогава дойде едната птица с първата полевка. До края на светлата част на деня, докато и бурята продължаваше, в продължение на 4 часа и половина двойката донесе още 11 полевки. Дванадесет полевки (2 обикновени котила на полевката) за 4 часа и половина, предзназначени за 4 малки, т.е. за това време всяко едно от малките бе погълнало 3 полевки. На другия ден вятъра стихна, а родителите продължиха да хранят основно с цикади и скакалци. Хипотезата ми вероятно изглежда спекулативно, но аз съм дълбоко убеден, че ураганният вятър принуди синявиците спешно да променят ловната си стратегия и да преминат по необходимост от един вид жертви към друг. Интересно поведение спрямо своите малки  имат синявиците, когато наближи времето първото и най-силно малко да напусне родния дом. Този момент специалистът може да определи безпогрешно  само по звуците, които издават малките. Три-четири дни преди напускането бебешките им писукания  преминават в детска имитация в същата честота на характерното синявишко „кра-кра-кра - крааа”. Размерите на жертвите намаляват драстично: вече са преобладаващо дребни и едва забележими, с просто око почти не мога да разбера родителите какво и дали въобще носят нещо на малките си; характерно поведение е възрастната птица да дойде с храна и демонстративно да я държи на показ срещу изнервеното и гладно малко, но без да му я дава и дори излита с храната, за да се върне след 2-3 минути и все пак да го нахрани. Посланието на възрастните към младежа бе пределно ясно: време е да напуснеш апартамента. Напускането на първото и най-силно малко определено „стъжнява” живота на останалите. Родителите насочват с предимство усилията си към летящия младеж и първоначално забележимо занемаряват грижите си към останалите. В дневника си имам отбелязан рекорд от 4-часово нехранене на останалите в гнездото малки, докато в същото време възрастните се занимаваха с първородното си отроче съвсем близо до укритието, а няколко пъти  идваха дори до къщичката, но без да носят храна.

 Дългогодишните наблюдения потвърждават първоначалните ми впечатления, че подобно на много други птици, бозайници и дори човек, синявицата поглъща с охота земна почва и глина за допълване на минералния състав на храната си или за премахване на стомашни-чревни проблеми. Наблюдавал съм я неведнъж с бинокъл  да си рови нещо в къртичина. В първия момент дори си помислих неправилно, че просто улавя някакви насекоми от къртичината, подобно на папуняка. Но след това съм виждал от непосредствена близост в льосов бряг да поглъща малки бучки глина. Едва тази година установих категорично и документирах с убедителен фотографски материал, че не само ползва глината като хранителна добавка, но  я носи и на своите малки, и това го прави доста често по време на отглеждането им в гнездото, сякаш по специална диетична програма. През годините съм правил и изтрил от архива си много фотографии на синявица, която носи бучки глина на малките си. Просто не съм можел да оценя научния потенциал на снимките, наблягайки на чисто фотографското им значение. А всеки фотограф се стреми да запечата контакта си с птицата в съчетание с екзотична жертва. Колкото една жертва е по-интересна и впечатляваща, толкова е по-желана за човека зад обектива. По същия начин съм постъпвал и когато птиците хранят  с малки охлювчета (вероятно от вида Eobania vermiculata), които се срещат в огромни количества и са типични за открити хабитати със суха тревиста растителност. В рамките на проекта унгарските орнотолози също са установили голям брой охлювчета в гнездовите кутии. Тези охлюви са паднали при храненето на малките. Синявицата, а и други видове птици, както и техните малки често не проявяват никакъв интерес към вече падналата до тях храна. С това се обяснява наличието на охлювите в кутията, но не и защо са включени в менюто. В контекста на използването на глината като хранителна добавка ми се струва, че имам правилния отговор: заради черупките на охлювите и вероятното съдържание на калций. Както глината, така и охлювите не се прадлагат на малките в някакъв хаотичен порядък, а по строго определен ред: родителите хранят с обичайните насекоми; след това следва само калциева добавка – за всяко малко по едно охлювче, след което се продължава с основната храна от насекоми. По същия начин става и използването на глината, която се дава много по-рядко и може да стане веднъж на 2-3 дни: носи се само глина, докато се осигури по една бучка за всяко.  Голямата разлика в размера на глинените фрагменти ме изкушава да мисля, че размера на бучките е съобразен с големината на малките, а те имат твърде осезателна разлика помежду си, тъй като се излюпват в различни дни и по-същия ред напускат гнездото, започвайки от най-едрото и възрастно пиле. 

Синявицата има особен видов характер – тя държи фанатично на своите 100 метра в радиус около гнездото (границите между двойките се спазват безусловно и птиците ловуват вън от тях само в посока, в която нямат близки съседи ) с и е способна да ги защитава от себеподобни конкуренти до смърт и едновременно с това е особено толерантна към съплеменниците си, останали без партньор през сезона или към застрашеното им поколение. През средата на май 2020 г. имах възможност да наблюдавам от едно от моите укрития рядък случай на териториална агресия. Двойките вече бяха оформени, бяха започнали първите ухажвания (мъжкият носи насекомо – ритуален дар на женската, двете птици застават една срещу друга и се поклащат взаимно като възпитани японци-традиционалисти) и дори копулации, когато синявици, гнездящи в хралупа на старо дърво се опитаха да прогонят преките си съседи, заели дупка в льосовия скат. В рамките на деня двете страни се сблъскаха 4 пъти: мъжка птица срещу мъжка, женска срещу женска. Битките бяха яростни, противниците взаимно се хващаха с човки буквално „за гушите” и се търкаляха вкопчани един-друг по земята и във въздуха в рамките на 4-5 минутни рундове. След което неуспешните нападатели са оттегляха в своя район за почивка от около половин час, за да започнеше по аналогичен начин следващия рунд от борбата. След всеки победен рунд гордите защитници на дома си изиграваха пред мен танца на победата: мокри и оваляни в росната трева, опърпани и с липсващи пера, двамата партньори се поклащаха взаимно един до друг и възвестяваха победата с характерните си дрезгави и скрибуцащи звуци „кра-кра-кра-крааа”. Имах и невероятен фотографски късмет, защото освен наблюдението успях да направя немного, но уникални за живота на синявицата кадри. Другото им характерно поведение, което логически противоречи на териториалната им ревност е трансформиране на размножаващата се двойка в отглеждаща (изхранваща) поколението тройка, чрез приемане на трета птица, останала поради различни причини без брачен партньор. Третият участник се появява на терена още в началото на оформянето на двойката, преди ухажването и копулациите. Първоначално двойката го приема със силно раздразнение и немного настойчиви опити за прогонване, но без крайно насилие, такова каквото наблюдавах при териториалния спор. Всъщност то е и вид запознанство с бъдещия помощник в отглеждането. След което третия се оттегля встрани от живота на двойката и се появява едва след излюпването на малките. Поведението на истинските родители към третия участник се променя драстично: изчезва каквато и да е проява на агресивност и недружелюбие. Към настоящия момент имам многобройни наблюдения на „отглеждаща тройка”, на практика през всяка от последните 10 години, в т.ч. и тази. Такива наблюдения има и Емил Енчев от Южна България, а вероятно и много други наши колеги. През годините много западноевропейски фотографи, които са ползвали мои укрития за синявица са установявали феномена „отглеждащата тройка”  самостоятелно, без да съм им подсказвал от задния чин. За съжаление, моите наблюдения стигат до момента на напускането на гнездото от малките. Имам обосновани предположения, че третия участник продължава да се грижи за тях и след това, но все още не разполагам с убедителни доказателства. 

Другото характерно видово поведение семантично е близко до явлението „отглеждаща тройка” – приемане на яйца или осиновяване на излюпени синявици от друга двойка. Пръв за това разказва отново Валерий Мосейкин (непубликувани наблюдения, 2004). Заедно със свой колега в Русия са наблюдавали и изследвали  гнездо на синявица с три яйца. След излюпването на малките те са прекратили наблюдението и се върнали след десетина дни, за да наблюдават и снимат хранителния спектър на птиците. Когато се върнали,  те установили с голямо изумление, че в гнездовата дупка има не три, а шест пилета. Несъмнено „излишъка” от трите излюпени малки е донесен отнякъде, макар и за наблюдателите да е останало неясно кой ги е пренесъл – стопаните на дупката или друга родителска двойка, която се е отказала от „родителски права”. Заедно с това Мосейкин твърди (а то е и близко до ума), че в случай на опасност синявиците пренасят както яйцата, така и новородените си малки в друго, по-безопасно гнездо. През 2019 г. унгарските орнитолози в рамките на споменатия вече  международен проект установяват и документират с фотографии факти, които са в унисон с твърденията на руския орнитолог, за които едва ли са знаели предварително. В една от поставените гнездови кутии те намират 9 яйца, от които се излюпват и отглеждат успешно 9 синявици, поради което унгарските специалисти изказват предположението, че деветте яйца са снесени от две женски. За съжаление в този конкретен случай те са подходили твърде формално и по типичен чиновнически начин: установили са необичайно голямото количество яйца още на фаза „осмо яйце”, след това са минали през следващата фаза  -  „9 излюпени малки”, което е било сериозна предпоставка да се фокусират с допълни наблюдения конкретно върху тази кутия. За съжаление това не е направено, но  така или иначе унгарските констатации подкрепят, а може би допълват интересните открития на В. Мосейкин.

През 2007 г. българската популация на синявицата  е оценена с тенденция на нарастващ брой и разпространение в рамките на 2500 – 5500 двойки (Atlas of Breeding Birds in Bulgaria /pp.352-353 – Спасов, Стойчев, Тодоров, Стойнев ). През 2018 в българско изследване в рамките на споменатия по горе унгаро-румънски проект е посочена необяснимо по-ниска численост 2500 – 4000 двойки (Surveying European Roller (Coracias garrulus) in Bulgaria, Svilen Cheshmedzhiev 2018). Русенска област е представена много добре ?

Още от Актуално

© 2019 Thesite All rights reserved!