Удавници от Елена Павлова

Морето изхвърли тялото в понеделник. Право на Чимширете го изхвърли.
Беше момче - голо и бяло, и да речеш, не много подпухнало. Гърбът и плещите му бяха целите нацепени от зейнали, обезкървени рани с неравни ръбове. На плешките два-три по-гладки разреза се кръстосваха като обвинителен Х на карта на съкровище.
В събота-неделя на Чимширете дупе нямаше къде да туриш, но през седмицата народът беше по-малко. Туй, дивата природа, и на два завоя от селото да е, пак е по сърце само на екстремистите.
„Екстремисти“ им викаше бай Славе; потънал в продънения стол, втренчен в съдраната рибарска мрежа, Лъчезар само с рязко предъвкване местеше цигарата от единия край на устата си в другия и се хилеше. И сега не спря да кърпи дупките, докато зяпаше крака, задници и цици да се размотават около мършата. Просто превъртя фаса с език и многозначително погледна хоризонта, където бяха даляните.
– Отишло си е бадева детето… – промърмори бай Славе. – Напразно си е отишло.
Екстремистите бяха наизвадили телефони. Един, препечен на филийка и с оранжеви гащи, ръкомахаше оживено, докато обясняваше нещо в слушалката.

Полицията пристигна след час. Две коли и микробус с надпис „Криминална лаборатория“ засветкаха с лампи по Чимширете. Дотогава повечето екстремисти си бяха дигнали партакешите, даже двете каравани. Дойде и линейка, униформени момчета нагазиха в пясъка с кубинки и взеха да опъват жълта лента.
Лъчезар отиде до фургона – вътре от жегата не се дишаше – и изнесе сгъваемата масичка и две бири. Едната даде на Славе, другата курдиса пред себе си. Разпъна сергията: пакета с тютюнеца, екстрадългите хартишки, торбичката с филтърчета, машинката със зелената гумена лента, дето няколко пъти на година я лепеше и по ръбовете бяха взели да се отцепват конци.
– Трябва да го спреш тоя боклук – отбеляза Славе.
– Пък ти да спреш да трепеш делфините – озъби му се Лъчезар.
– А пържоли в кръчмата, а?
– Стига де, гадно е! 
– Гадно, гадно… колко да е гадно?
Лъчезар сви рамене и поклати глава, загледан в препотените момчета с жълтата лента. Пръстите му сръчно шареха по масата: хартийка, филтърче, щипка тютюн, машинка, близване, хартийка, филтърче…
Не беше съвсем като по филмите, но ченгетата поне снимаха тялото, преди да го натоварят в линейката. После обиколиха каквито екстремисти бяха останали. Препеченият на филийка драматично ръкомахаше и обясняваше. 
– Дали ще посмеят да влязат днеска пак във водата, а? – полюбопитства бай Славе.
– Като изплуваха двата делфина, колко време не влизаха, а? Имаше ли половин ден?
Руси екстремистки бяха приклещили до чадъра си едното ченге и му сочеха към морето, после към рибарските лодки, полегнали като тюлени до скалите, накрая към фургона. Момчето записваше в тефтерче. Горните копчета на униформата му зееха, отдолу лъщеше пот. Мацките го държаха на слънце поне петнайсет минути, преди да им се сопне нещо. Те с такава скорост вдигнаха гълъбите, че Лъчезар докато предъвче цигарата от едната страна на устата си до другата, колата им вече вдигаше прахоляк към града.
Ченгето си доразкопча униформата и приближи следващите плажуващи. Препеченият освободи колегите му; Лъчезар отиде да донесе още две бири и да прибере тютюна.

Първите плажуващи се устремиха към морето след час. Гмуркаха се като тюлени и току се озъртаха, сякаш очакват и второ тласкано от вълните тяло. Ченгето с тефтерчето вече влачеше крака, когато се добра до сянката и масата.
– Абре, момче, земи ги съблечи тия парцали! – посъветва го бай Славе. 
– Аз такова… бяхте тука при инцидента, нали? 
– Събуй ги тия кубинки, не ти ли гъбясаха краката вътре?
– Аз… - момчето жално погледна колегите си на брега. – Не мога. На работа съм.
Лъчезар мълчаливо донесе три бири.
– … редовно изхвърля делфини… - каканижеше полицайчето. – Заплитали се в мрежите и рибарите ги… такива белези познати ли са ви?
– Туй не е ли оняденшния делфин? – намръщи се срещу телефона му Славе.
– Блондинките ми прехвърлиха снимката. Как мислите, има ли прилика? Като експертно мнение?
Лъчезар се загледа в нацепените рани с неравни краища, нашарили черния хълбок на делфина като игра на хиксчета и нулички. И отгоре накръст – дългите разрези.
– Назъбен нож е, добре наточен – рече недоволно Славе. – Виж накрая как криволичи леко и има като цепнато… 
– Наздраве – Лъчезар надигна бирата и гаврътна половината, без да вади увисналата в ъгъла на устата си цигара.
– … имам същия – Славе се надигна. – Е на оня картон мога ти показа как цепва края, докат му извадиш зъбците от делфина.
– Наздраве – кимна и ченгето, и опразни своята бутилка.
Рибарят донесе ножа си от фургона, сложи парчето картон на пясъка, застъпи го с крак и хряс!, заби острието и го дръпна, все едно разпаряше делфин. Вдигна картона с една ръка и ножа – с другата.
Униформеният полекинка търкулна шишето от бирата настрани.
Лъчезар предъвка цигарата от единия край на устата си в другия.
– Остави ножа на земята! Без резки движения! – Гласът на полицайчето чак пресекваше истерично.
– Ама какво ти става, момче? – изуми се бай Славе. - Не виждаш ли?
Ченгето виждаше. И още как. Втренченият му поглед не се отлепяше от дългото, масивно черно острие с особения връх – извит навътре като нокът - заради който се получаваше вълнистата криволица в края на разреза.
Оказа се, че не само по филмите пистолетите изникват от кобура си като по магия.

Вестниците публикуваха новината на първа страница. Заранта Лъчезар специално отиде с пърпоретката да си купи няколко, но снимките и статиите не се различаваха много. Не си спомняше да е видял екстремист да се върти с фото около тялото, но то пък вече можеш да си щракаш небрежно с телефончето. 
Ето го момчето отдалеч, бяло и голо, слива се с пясъка; ето го ченгенцето как си говори с двете мацки до чадъра… ето и как отвеждат Славе.
„Няма изчезнали деца“.
„Може да не е българче“.
„Сирийци с лодки атакуват!“.
Лъчезар поклати глава, загледан в  плажа, който бързо се пълнеше, нищо че е вторник.
– Грях ми на душата – предъвка цигарата. 
Цяла нощ сънува тъмното като кехлибар море, в което се точеше лунната пътека, и удавничето се полюшваше по водата – голо и бяло, и звездите се давеха около него…
Детето си беше отишло бадева, но не биваше да е напразно.
– Грях ми на душата – повтори Лъчезар.
Цяла нощ сънува как го увива в мрежата и дърпа безмилостно, докато плътта не се нацепи, не зейне обвинително. После се връща и го отрязва с ножа - храс, храс – като Х на картата на съкровище.
„С тоя нож само делфини, никога човек! Никога!“ – цитираше един от вестниците какво крещеше бай Славе, докато го отвеждаха.
Дали щяха да го пуснат като стане ясно, че детето си е било мъртво?
И въобще щяха ли да разберат?
Едно беше сигурно: край с мъртвите делфини. Морето нямаше да изкарва повече удавници на Чимширете.
– Грях ми на душата – потрети Лъчезар и смачка фаса с джапанката.

 

Автор: Елена Павлова

Подбор на разказите в рубриката: Явор Цанев

Още от Къси разкази