Бзззз от Иван Атанасов

Къси разкази 27.09.2019 | 04:09ч.

– Удобно ли ви е върху кушетката? – попита д-р Уилсън, докато включваше касетофона.
Пациентът кимна. Беше дребен, болезнено слаб мъж с прошарена коса, който изглеждаше като малко дете край двуметровия психиатър. Но крехката му външност беше измамна, разбира се. Докторът знаеше на какво са способни подобни дребосъци, когато им дойде музата, затова се бе погрижил полицаите да вържат добре г-н Бойл, преди да излязат от стаята.
– Да започваме тогава – каза Уилсън, като остави папката и скръсти ръце върху бюрото.
– Може ли да спрем касетофона? – прошепна умолително дребосъкът. – Това тракане направо ме побърква.
Психиатърът повдигна вежди, после отбеляза нещо в папката и поклати глава.
– Съжалявам, но разговорът трябва да бъде записан. Такава е процедурата. – Всъщност сесията се записваше от дигиталната камера над вратата, а касетофонът имаше друга функция, но пациентът нямаше как да знае това. – Значи тракането ви смущава?
– Да – кимна бледото лице върху кушетката и преглътна мъчително. – Чувам го като картечни откоси.
– Картечни откоси?
– Имам много остър слух, далеч по-остър от нормалния.
– Затова ли шепнете постоянно, г-н Бойл?
– Да... Вече обясних на полицаите.
– Обяснете и на мен.
– Ами.. Звукът е трептенето на материята, което възприемаме чрез слуха. Честотата на звука се определя от броя на трептенията в секунда. Измерва се в херци като всички други честоти. Интервалът на честотите, които човек може да възприеме като тонове, е между 20 херца и 20 килохерца. Ако звукът е с по-малка или по-голяма честота, е недоловим за човешкото ухо. Само определени животни като кучетата, делфините и прилепите...
– Но вие ги чувате? Искате да кажете, че чувате дори инфразвуците и ултразвуците?
– Точно така – усмихна се измъчено пациентът. – Е, някои от тях, не всичките. Но слухът ми е толкова силен, че ако за вас тракането на касетофона звучи като шепот, за мен е като трясъка на картечница или пневматичен чук. А думите, които изговаряте с най-спокоен тон, кънтят в ушите ми като крясъци по микрофон.
– Интересно. Много интересно. – Докторът записа още нещо в папката. – Добре, тогава и аз ще шептя.
Дребосъкът кимна благодарно.
– А ако повиша глас? Ако започна да викам?
– Ще ми причините физическа болка. Нищо чудно дори да ми спукате тъпанчетата. Крясъците ви ще бъдат като рев на ракетен двигател.
– Разбирам. – Уилсън потърка замислено долната си устна. – И откога сте в това... хм, състояние?
– Винаги съм имал много остър слух, но последните месеци нещата рязко се влошиха. Започнах да чувам звуци, които преди и аз не долавях. Знаете ли, че хлебарките разговарят помежду си? Не комуникират само с феромони, а издават и съвсем тихи звуци. Сигурно потриват крака като щурците, не знам. Но е ужасно, просто ужасно. Все едно някой цъка с нокти. Представете си как лежите нощем в леглото и се мъчите да заспите, а малките гадини пъплят в мрака около вас, пъплят, цъкат и скрибуцат на противния си език. И вие ги чувате така ясно, както чувате сега гласа ми... и аха-аха да разберете какво каз...
Г-н Бойл млъкна и потръпна, а лицето му се изкриви от погнуса.
– Май не обичате особено хлебарките – отбеляза д-р Уилсън, след като записа още нещо в папката.
– Че кой ги обича? Отвратителни създания. Гнусни и мръсни. Знаете ли, че пренасят над 45 вида болести? Дизентерия, холера, салмонелоза, хепатит А, коремен тиф...
– Затова ли се преместихте да живеете в къща извън града? За да избягате от хлебарките?
– Какво? Не, не. Е, отчасти. Но хлебарките не бяха най-големият ми проблем. Трябваше да се махна от града, защото не издържах на целия този шум. Колите, хората, джиесемите... Да не говорим за проклетите ремонти. Всеки път, когато някой съсед си пуснеше бормашината, имах чувството, че пробива дупка в собствената ми глава. Принудих се да ходя с тапи в ушите. Отначало това помагаше, но после... – Мъжът сви рамене. – После състоянието ми се влоши още.
– Не потърсихте ли медицинска помощ?
– Да не съм луд! Щяха да ме затворят и да ме подложат на безкрайни изследвания. Все пак случаят ми е уникален. Дори правителството щеше да се заинтересува от мен. Представете си колко полезен би бил човек с моя слух за шпионажа и контрашпионажа.
– Така е. – Психиатърът помълча. – А преди състоянието ви да се влоши сте работили като научен изследовател в университета „Рокфелер”?
– Да, по образование съм физик. Работех в Лабораторията по математическа физика към университета. Бях част от екип, опитващ се да създаде математически алгоритъм, който да работи не само със звуци, но и при липсата на такива. Човешкият мозък обработва моментално звуковата информация и тази обработка е много по-точна от съвременните компютърни програми за анализ. Затова се опитвахме да разберем и наподобим принципа му на действие. Накрая осъзнахме, че когато човек определя силата на който и да е тон, го сравнява мислено с тишината. И че трябва да създадем алгоритъм, който да регистрира и областите, в които няма зву...
– Добре, добре, спестете ми научните обяснения. Така или иначе нищо не разбирам. – Докторът отгърна папката на нова страница и прочете написаното там, после вдигна глава. - С каква цел искахте да създадете този алгоритъм?
– Ами, той може да намери приложение в много неща.
– Например?
– При радарите, сонарите, електроенцефалограмите...
– Аха. – Уилсън подръпна долната си устна. – А мислите ли, че състоянието ви се е влошило заради работата по него?
– Възможно е, не знам. Хм. Нищо чудно. Тогава за пръв път осъзнах колко вредни са силните звуци. Знаете ли, че системното излагане на шум нарушава съня и предизвиква различни заболявания на сърцето?
– А тишината стимулира растежа на нови мозъчни клетки?
– Точно така. Стимулира развитието на клетки в хипокампуса и подобрява паметта и общото състояние на мозъка.
– Затова ли напуснахте работа и се преместихте в онази къща? За да намерите абсолютната тишина, която е невъзможна в града?
– Абсолютна тишина, за съжаление, не съществува. Дори в открития Космос има звуци, макар и недоловими за човешкото ухо. Но да, исках да избягам от градските шумове.
– И имаше ли ефект?
– Определено, поне в началото. Пак имаше звуци, птичи песни и прочие, но държах прозорците затворени и се наслаждавах на относителна тишина. За съжаление слухът ми продължи да се изостря, затова се наложи да облепя стените със звукоизолационна вата и да изхвърля всички електроуреди.
– Съпругата ви едва ли е била доволна.
Г-н Бойл сви юмруци. Една дебела вена запулсира на челото му.
– Ами да, не беше особено доволна.
– Но все пак е останала с вас, не ви е напуснала.
– Не.
– Разкажете ми за нея.
– Ами... – Той си пое дълбоко въздух. – Беше чудесна жена...
– Обичахте ли я?
– Аха. Така мисля.
– Тогава защо я убихте?
– Заради шибаното й сърце! – изрева дребосъкът и от устата му се разхвърча слюнка. – Не стига че вечно мърмореше, ами трябваше да слушам и звуците на проклетата й физиология! Всеки орган на човешкото тяло издава характерни за функциите си звуци. Ставите скърцат, течностите се плискат, белите дробове свистят и хриптят. Всяка шибана клетка вибрира на определена чистота. Целият организъм е една проклета филхармония, която изнася денонощно концерти! А сърцето? О, сърцето е просто черешката на тортата! – Той извъртя рязко глава към психиатъра и му показа бялото на очите си. – Мислите, че съм луд? Да, да, не отричайте! Виждам как ме гледате! Мислите ме за луд като шибаните полицаи! Само че не знаете какво е да имаш слух като моя. Не знаете какво е да слушаш ден след ден адското бумтене не на едно, а на две – две сърца в една звукоизолирана къща! И да се мъчиш нощем да заспиш на този сатанински шум, на това дяволско БУМ-БУМ-БУМ, сякаш някой забива пирони в мозъка ти с чук! – Бойл оголи зъби и се изплю. – Въпреки това нямаше да я убия, ако не беше проклетият комар! Знаете ли, че комарите пренасят редица опасни болести като малария, жълта треска и зика? Знаете ли?
– Знам.
– А Хедър беше пуснала в спалнята един! Била отворила прозореца само за малко, защото й било горещо! Само за малко! Въпреки че съм й казвал десетки пъти да не отваря проклетите прозорци, докато не сложа мрежи! И този комар, това дяволско изчадие, взе да бръмчи около мен! Знаете ли каква е силата на жуженето на един комар? Само 40 децибела, малко повече от силата на човешки шепот. А знаете ли как звучи това БЗЗЗЗ за мен? Като къртене на бетон! Като свирене на тромпет! Може ли да заспи човек, ако някой надува до ухото му тромпет? И не просто тромпет, а пълен със зарази тромпет! Може ли? Кажете ми!
Психиатърът поклати глава.
– Не може.
– Значи разбирате защо убих Хедър. Разбирате защо я удуших.
– Опасявам се, че не разбирам.
– Заради проклетото й сърце! – изкрещя Бойл. – Удуших я, защото проклетото БУМ-БУМ ми пречеше да чуя къде е комарът! Шумът от туптенето на едно сърце е силен почти колкото жуженето на комар! А в онази стая туптяха две сърца! Бумтяха два барабана! Как да чуя ясно тромпета, когато гърмят не един, а два барабана? Как да убия проклетия комар, когато не мога да го видя, нито да разбера къде жужи? КАК?

* * *
– Е? Какво мислите? – попита инспекторът, когато полицаите изведоха буйстващия, крещящ мъж от стаята.
Д-р Уилсън избърса очила, после ги постави отново на носа си.
– Остра фобия от насекоми и болести, тинитус, шизофрения. Възможно е да има и множествена склероза.
– С други думи няма хипер остър слух, както твърди?
– Има шум в ушите и чува въображаеми звуци.
– Така си и мислех. – Инспекторът стана от кушетката. – Е, аз ще тръгвам.
– И аз.
Психиатърът взе папката и се насочи към вратата.
– А касетата? – спря го полицаят. – Няма ли да изключите касетофона?
– О, той е изключен.
– Но копчето за запис...
– Касетофонът е развален – каза Уилсън с усмивка. – Все се каня да купя нов и все забравям.