ХАРТИЕНИ ФЕНЕРИ

От малък обичах да слизаме вечер с баба до езерото и да пускаме хартиени фенери. Онези чудно измислени летящи светлинки, които се носят в нощното небе и те карат да чувстваш звездите толкова близки.

Всяка вечер, наистина всяка вечер, години наред, баба ме поглеждаше и аз разбирах, че ей-сега ще извади поредните хартиени чудеса и ще се спуснем нататък по черния път зад къщата, ще прекосим напряко през пасището и ще се озовем долу, на брега на езерото. Баба вървеше мълчаливо, тогава усещах, че това е нещо като ритуал, макар че бях съвсем малък и мисля, че още не знаех значението на тази дума. Просто я следвах с онова вълнение, което изпитват децата, преди да бъде разкрита тайната на любимия им фокус.

Знаех какво ще последва, но в действията на баба имаше нещо магическо, което приковаваше вниманието ми. Попивах с поглед всяко движение, запомнях шумоленето на хартията, звукът от драсването на клечката о кибрита и светлинката на пламъка, поднесен към свещта в хартиения фенер. Плавните, внимателни движения, с които тя се изправяше и опъваше ръце нагоре, след което пускаше фенера да отлети, както се пуска пролетно време измръзналата птичка, за която си се грижил през зимата.

Очите ми не можеха да се отделят от летящата светлинка, следваха движенията ѝ в мрака, съзнанието ми се понасяше нагоре след нея и усещането бе близо до щастие.

Баба вече бе нагласила втори фенер и протягаше ръце напред и нагоре. Пускаше втората огнена птица на свобода, после третата, четвъртата...

Дълго стояхме на брега на езерото, гледахме нагоре към летящите светлинки, полъхът на хладния въздух, който водата издишваше, правеше топлата лятна нощ особено приятна.

Не знаех какво вълнува баба в тия мигове. Не се и замислях. Чувствах, че прави всичко това заради мен, но не само за да забавлява внучето. Имаше нещо по-дълбоко в тези повтарящи се вечерни разходки. Усещаше се като напрежение в мълчаливите ѝ движения, като енергия около нас, като неизказана тайна. Беше невероятно преживяване. Сега си давам сметка, че то е изпълвало живота ми по особен и неповторим начин, замествало е липсата на родители, усещането, че съм различен от другите хлапета в махалата, неосъзнатия далечен страх, че имам само тази баба до себе си, а целият живот предстои.

Също така не знаех откъде баба взема всички тези фенери. Не се замислях за факта, че за да пускаш фенери всяка вечер, трябва да имаш хиляди от тях. Само я следвах до езерото, вървях на крачка след тъмния силует и очаквах с нетърпение новия полет на светлинките. Проследявах ги нагоре към звездите и особеното усещане за спокойствие, сякаш се завръщаш, сякаш си у дома, ме изпълваше.

Беше незабравимо.

Баба вече усещаше, че въпросите в мен се размърдват и всеки момент могат да покълнат. Разбирах го по начина, по който ме гледаше, по това, че си намира някаква дребна работа всеки път, като поема въздух, за да издишам напиращото в мен. Мисля, че връзката между нас се бе превърнала почти в телепатична. Усещах, че има отговори на въпросите ми, но трябва да чакам. Беше ми трудно, по цял ден мислех за това. Самите въпроси като че ли не бяха добре оформени, може би наистина трябваше да отлежат още малко.

Вечер все така заобикаляхме къщата и се спускахме през тревите, прекосявахме опустялото и задрямало пасище, достигахме до брега в пълно мълчание. Ритуалът започваше, отскоро не бях само заплененият наблюдател, а участвах в него. Едновременно, в получил се от само себе си синхрон, разгъвахме шумолящите фенери, драсвахме клечките, поднасяхме пламъците и протягахме ръце. Постоявахме за миг така, протегнати, като жреци на незнайни небесни богове, които поднасят своите дарове. Още не знаех, че тази мисъл е близо до истината...

Фенерите се понасяха нагоре, небето около тях грейваше в топла и приятна светлинка. Забравях за всичко в тези мигове. Цялото ми същество получаваше крила и литваше със светещите хартиени чудеса. Усещането, че мястото ми е там, горе, сред звездното небе, не можеше да се сравни с нищо друго.

Една нощ, малко преди да пуснем фенерите да полетят, отсреща, от другия бряг на езерото се чуха смехове, после няколко светлинки се издигнаха и засияха в небето.

Застинахме.

Някъде там, на другия бряг, имаше хора като нас, които пускаха същите хартиени светлини. Никога не ми беше хрумвало, че това може да се случи. Нашият ритуал не можеше да принадлежи на други хора, това беше немислимо.

Погледнах към баба.

Тя стоеше като вкаменелост, пламъкът на свещта огряваше восъчното пребледняло лице. Не помръдна, докато хартията на фенера не се запали и огънят не близна ръцете ѝ.

Хвърли огнената птица във водите на езерото, огледа се, все едно досега не е била тук и не разбира какво се случва. После се отпусна и седна в тревата. Закри с длани лицето си и се разтресе.

Никога не я бях виждал такава.

Баба винаги е била до мен, винаги е можела и знаела всичко, винаги се бях чувствал сигурен до нея. Нямаше друго същество, което да се е грижило за мен, нямаше друг, който да означава толкова за мен.

Сега тя стоеше, захлупила с длани очите си, беше толкова крехка и слаба. Не знаех какво да направя. Нямах мисли. Усещанията ме изпълваха и бяха толкова разнопосочни. Разпъваха ме отвътре. Осъзнавах, че моментът е важен, че всеки миг ще се случи нещо и всичко ще ми стане ясно.

Не смеех да проговоря пръв.

Баба трябваше да го направи.

Тя надигна глава и я извърна към мен. Очите ѝ бяха влажни, вадичките по страните ѝ блестяха в тъмното. Може би от мрака, не знам, изглеждаше променена. Задържа поглед върху мен. Пое дълбоко въздух и заговори:

– Когато за първи път дойдох тук, беше заради светлините – гласът и беше глух, насичаше думите и явно се вълнуваше – видях ги от къщата и тръгнах насам, за да разбера от какво са. Прекосих нивите, пасището, не помня колко пъти се препънах, загледана нагоре към тях. Когато стигнах до езерото, светлините бяха станали огромни. Висяха горе и не приличаха на нищо, което съм виждала преди това. Не ме беше страх. Не знам защо. Може би любопитството ми бе голямо, но страх нямаше. Както гледах нагоре, ти изплака в краката ми. Беше съвсем малък, съвсем гол и безпомощен, мисля, че се обади, за да не те настъпя в тъмното... – баба млъкна и за момент стана непоносимо тихо.

Нещо в мен потрепна и мислите ми настръхнаха. Изведнъж разбрах, че знам това. Странни неща се размърдаха в съзнанието ми, пробляснаха спомени, които досега не знаех, че имам. Баба заговори отново. Гласът ѝ бе възвърнал част от силата си:

– Наведох се и те погледнах отблизо. Беше съвсем като човешко дете. Никаква разлика. Взех те в ръце и ти се гушна така в мен, че дори и да е имало капчица страх, всичко се изпари. Никога не съм имала деца. Затова нямаш родители.

Погледнах нагоре към светлините, литнали от отсрещния бряг. Отново се чуха смехове, неуместен контраст с това, което се случваше тук. Разбирах бавно и постепенно защо толкова магично ми действа нощното небе, защо имам усещането, че звездите са моят дом.

Баба продължи да разказва:

– Както те държах, осъзнах, че е станало тъмно. Вдигнах глава и светещите тела ги нямаше. На небето имаше само звезди, нито белег, че светлините са били преди минути тук. Само някакъв глас или мисъл нашепваше, че ще се върнат, че ще дойдат за теб след време. Не разбирах кога ще стане това, знаех само, че трябва да идвам вечер на това място и да давам знак, за да могат да те намерят. Не знаех кога ще се случи и затова всяка вечер идвахме тук с хартиените фенери...

Бях онемял.

Не можех нищо да кажа.

Гледах към издигащите се фенери от другия бряг на езерото, светлинките им се носеха високо над прохладните води.

Усещах друг хлад в тялото си.

Усещах, че съм безкрайно далеч от дома, че съм изгубен в чужд свят, че най-близкото ми същество е направило всичко по силите си и с нищо не може да ми помогне...

Защото по цялата планета има хиляди хлапета, които вечер разгъват хартиени фенери, поднасят клечка към свещта и протягат ръце напред и нагоре, за да пуснат огнената си птица да полети.

Още от Писатели

Невидимият Джони Каил

29.09.2014

Повдигам котвата

29.09.2014

JO REGGELT

29.09.2014

НАСЛЕДСТВОТО НА „КРЪСТОНОСЕЦ“

29.09.2014

Всички от Писатели