НАСЛЕДСТВОТО НА „КРЪСТОНОСЕЦ“

Разказът на русенския автор Георги Димитров е публикуван в периодично издание за фантастика „Дракус“

Джейсън се бе свил в едно от креслата в малката уютна трапезария на „Пилгрим“. Чувстваше се добре там. За половин месец на борда се бе привързал към екипажа на кораба като към семейство. Израстнал без баща, той попадна под лошото влияние на бедните квартали на ФриПорт Делта. Майка му отдавна бе вдигнала ръце от него, приела, че синът й ще завърши пътя си като престъпник. Когато чичо му Фолкнър се появи, Джейсън бе на път да осъществи страховете й. Изправен пред съд по обвинение дребна кражба, която далеч не бе първото му провинение, той неминуемо щеше да попадне в затвора. А веднъж попаднал там, шансът му да се измъкне от хватката на престъпния свят бе повече от нищожен. Тогава чичо му използва каквито връзки имаше в администрацията на планетата и му издейства служба на „Пилгрим“, под опеката на капитан Стивънсън, вместо престой в затвора. В началото Джейсън не бе очарован от идеята, но прецени, че корветата е по-добър вариант от затвора. Не сгреши. Още на първия им курс бе запленен от космоса. През последните месеци израсна и заякна, а боравенето с навигационните системи, под надзора на капитан Стивънсън, му доставяше искрено удоволствие. Джейсън бе намерил мястото си във вселената и нещото, което го привличаше като поприще в живота. Градеше планове как след две години, когато навърши необходимата възраст, ще се запише във флотската академия за офицери.

Сега с него бяха капитан Стивънсън и старият механик Рудолф. Чичо му Фолкнър и Салма се оттеглиха в спалното си помещение веднага след вечеря. Това им даваше възможност да се отдадат на дългите разговори, които Джейсън толкова обичаше.

– Какво знаем за кораба, който търсим? – попита момчето, отпивайки от горещия чай. Докато чакаше отговор, топлината на напитката се разнасяше приятно из цялото му тяло.

– Не е много. „Кръстоносец“ е един от първите кораби с надсветлинен двигател – отговори му капитан Стивънсън, поглаждайки брадата си. Намести широките си рамене в креслото и продължи обяснението си. – Във времената, когато е построен, Соларната република била много ентусиазирана от възможността да се разпространи извън рамките на Слънчевата система. С тази идея създали и изпратили буквално стотици кораби, които да търсят светове, подходящи за колонизиране. Това било мащабно начинание, погълнало колосални ресурси и довело републиката почти до фалит. Затова правителството им приемало финансиране и помощ от всяка организация, която можела да го предложи. „Кръстоносоц“ е такъв случай. Построен е със средства на католическата църква, която въпреки дългия упадък, тогава все още притежавала значително влияние. Екипажът му бил събран изключително сред верните й последователи. За да почетат покровителите си, те изрисували огромния йерусалимски кръст на предните термални щитове на кораба, откъдето идва името му. Гледали на себе си като на носители на просветление и вярвали, че експедициите им ще помогнат на църквата да възвърне изгубеното си влияние. Такива мисионери открили много от световете, където били основани външните колонии, които след войната за независимостта се обединили във Федерацията на обединените колонии – капитан Стивънсън отпи от собствената си чаша чай, преди да продължи с урока по история. – По онова време надсветлинните скокове били нещо ново и проучването на нови светове било опасно начинание. Много от корабите претърпявали инциденти. Някои от тях се завръщали в Соларната република, други, като „Кръстоносец“, изчезвали безследно – капитанът направи кратка пауза, обмисляйки как да продължи. – Причината интересът към точно този кораб да е толкова голям са последните две трансмисии, които изпраща към Земята. В първата капитанът съобщава, че са открили нещо, което ще донесе златен век за човечеството и че поемат курс към Земята. Втората трансмисия е само звукова. Съставена е от пращене и статичен шум, но някои твърдят, че сред тях се долавят шепот и писъци. Когато изпратили кораби до последните им известни координати, там нямало нищо. Това дава безкрайна храна за въображението на много хора, включително на нашия работодател, който вярва, че е открил истинското местоположението на „Кръстоносец“.

– А вие в какво вярвате, капитан Стивънсън? – веднага попита Джейсън. – Нападнали са ги извънземни... или са намерили някой могъщ артефакт... или... или са открили размножителните полета на космическите левиатани... – мистериозната атмосфера, която обвиваше историята на кораба, разбуждаше въображението на момчето и го водеше към все по-невероятни предположения.

Басовият смях на капитана прогърмя и изпълни малката трапезария, заразявайки останалите с усмивки:

– Предполагам, че истината ще се окаже далеч по-прозаична, Джейсън. Според мен, на път към Земята, „Кръстоносец“ е претърпял някаква авария в надсветлинните реактори. А трансмисиите, които предизвикват толкова спекулации и разпалват така въображението ти, си имат просто обяснение. Причината за първата може да е всичко – свят, богат на полезни изкопаеми или обитаем, без нужда от тераформиране, необичаен светещ кристал или интересен камък. Едва ли ще разберем някога. В онази епоха хората са изпитвали възторг и са приемали за почти магически и мистериозни много неща, които за нас са напълно нормални и познати. А втората трансмисия най-вероятно е резултат от случаен импулс при повредата от претоварената комуникационна система, изпратен към последните координати, с които се е свързвал корабът – белите зъби на капитан Стивънсън грейнаха в усмивка над гъстата му брада. – Млади ми приятелю, боя се, че извънземните артефакти и космическите левиатани ще трябва да изчакат да завършиш флотската академия, преди да бъдат открити.

– Но ако вярвате, че това е истината, защо приехте тази мисия, капитане? – омърлушено попита момчето.

Плътният заразителен смях на капитан Стивънсън отново изпълни помещението:

– Не клюмай, момко, в космоса има много планети и загадки, които чакат някой ентусиазиран младеж като теб да ги разкрие, а не някой стар космически вълк, погълнат от тривиалните грижи по поддръжката на кораба и екипажа си, като мен. Относно мисията, дори аз да не вярвам в „Кръстоносец“, господин Кастър вярва и е готов да плати добре. Все пак, нито „Пилгрим“ се поправя сам, нито стомасите на вас четиримата се пълнят сами.

Рудолф се изкиска при тези думи:

– Капитане, не се правете на толкова сериозен – механикът почеса кльощавата си брадичка и заглади редките бели косми, покриващи темето му. – Още помня, когато поехте „Пилгрим“ преди 20 години, не много по-голям от младия Джеймс, и самият вие мечтаехте за извънземни артефакти и подобни неща.

Рудолф беше 65-годишен. Той бе механик на „Пилгрим“ много отпреди идването на капитан Стивънсън. Старецът като че вървеше в комплект с кораба. Изключително кльощав, старият механик сам казваше, че малко повече месо по старите му кокали – и няма да може да се провира из тясното машинно на „Пилгрим“.

– Прав си, стари приятелю. Както винаги – отвърна с усмивка капитан Стивънсън и разкърши широките си рамене. – Би ли споделил с нас твоята версия за „Кръстоносец“?

Механикът се ухили зловещо, разкривайки редица криви жълти зъби.

– Аз собствена версия нямам, но ще ви разкажа какво съм чувал от други пътешественици из дълбокия космос – старият мъж направи драматична пауза.

Джейсън се усмихна, защото знаеше колко добър разказвач е Рудолф и познаваше способността му да представи и най-голямата небивалица като интересна и увлекателна история.

– Мнозина казват, че са виждали „Кръстоносец“ да се носи из пространството като кораб-призрак. Когато някой се приближи повече и... – нова драматична пауза – „Кръстоносец“ прави надсветлинен скок. Но понякога някой успява да се качи на борда и ако се завърне, е различен човек. Разправят, че единственото, за което говорят тези нещастни души, е шепот и огнени очи, които ги преследват навсякъде. Полудяват и нападат другарите си. Още по-интересно е, че цели блокове от паметта на корабите, които са срещнали „Кръстоносец“, са изтрити без следа и никой не може да възстанови координатите на срещата.

– Колко удобно! – провикна се усмихнато капитан Стивънсън.

Изведнъж алармите се включиха и изпълниха целия кораб с воя си.

И тримата се втурнаха към пилотската кабина. Там вече бяха Фолкнър и Салма, които в движение оправяха работните си дрехи.

– Какво става? – попита Салма, докато приглаждаше късата си черна коса. – Какво е активирало алармата?

– Нямам представа – отвърна спокойно капитан Стивънсън. Отвори люка на кабината и пристъпи вътре. Фолкнър влезе след него и се настани веднага на пилотското кресло и заглуши алармата. Само няколко червени индикатора продължиха да проблясват тревожно. – Докладвай, „Пилгрим“, какво става? – едрият капитан зададе въпроса, който измъчваше всички.

– Засякох обект, който отговаря на зададените от вас спецификации, капитан Стивънсън. Ако погледнете през предните илюминатори, ще го видите – отговори равният машинен глас на полуавтономния ИИ на „Пилгрим“. – Обектът отговаря на характеристиките на кораба на Соларната република „Кръстоносец“. Пред нас виждаме звезден кръстосвач с надсветлинен двигател първо поколение – продължи с доклада си компютърът. – Предварителните сканирания показват, че корпусът му е незасегнат и няма следи от изтичания на атмосфера или радиация. Също така липсват всякакви активни енергийни излъчвания.

Всички като един погледнаха към тъмната сянка, която се носеше бавно в космоса. Видяха заоблените форми на корпуса, огромните дюзи на примитивните двигатели и когато корабът постепенно се завъртя с нос към тях, видяха червения кръст, изрисуван на предните му термални щитове. Това бе „Кръстоносец“, нямаше съмнение. Джейсън усети как сърцето заблъска в гърдите му. Щеше да е участник в разкриването на една от големите мистерии на човечеството – съдбата на „Кръстоносец“ и екипажа му.

– Достатъчно, „Пилгрим“ – капитан Стивънсън се обърна към хората си и откровено си призна. – Това не го бях предвидил. Кой да повярва, че след толкова време безплодно обикаляне, наистина ще го намерим – вдигна ръка и замислено потърка брадата си.

– Да не споменаваме десетките експедиции преди нас – изхили се старият механик. – Какво ще правим сега?

– Все още имаме мисия за изпълняване. Това е „Кръстоносец“ и дори да няма някакви чудеса на борда му, пак ще ни донесе цяло състояние, когато го занесем на Кастър. Добре, всички отивайте да се екипирате. Ще се скачим с този кораб и ще влезем да поразгледаме. Джейсън, ти и Салма ще останете тук и ако се случи нещо непредвидено, ще трябва да поемете управлението от „Пилгрим“ и да ни измъкнете.

– Но капитане... – разпалено възрази Джейсън. – искам...

– Джейсън, това е заповед! – Капитан Стивънсън рязко прекъсна възраженията му. – Помниш какво беше единственото условие, което поставих, за да те взема в екипажа си?

– Да, сър, когато дадете заповед, да я изпълнявам – промълви Джейсън и тъжно наведе глава.

– Добро момче. Спокойно, след първоначалния оглед, ако всичко е наред, ще имаш време да проучиш това старо корито. Сега бягай в машинното и помогни на Рудолф – капитан Стивънсън се обърна с гръб към излизащия Джейсън, загледа се замислено в тъмната грамада, която бе надвиснала над „Пилгрим“.

– „Пилгрим“, можеш ли да ни прикачиш към някой от люковете и да влезеш в диалог с компютърното ядро?

– Да сър – монотонно отвърна полуавтономният ИИ.

– Започвай подготовка тогава.

Малко след това Джейсън стоеше в кабината зад пилотското кресло, заето в момента от Салма, и наблюдаваше бавно приближаващия се корпус на звездния кръстосвач. Той бе няколко пъти по-голям от „Пилгрим“ и постепенно скриваше звездите от погледа им. Полуавтономният ИИ на корвета майсторски синхронизира движенията на двата кораба и с лек тласък се прикрепи към един от входните люкове.

– Влизам в контакт с компютъра на кръстосвача – докладва равният машинен глас. След миг по мониторите запълзя поток от данни.

– Капитан Сандърсън, тук Салма, скачихме се с „Кръстоносец“ и „Пилгрим“ влезе в диалог с компютъра му. Успя да активира животоподдържащите системи и вътрешните сензори. Всичко е изключено, но все още има годна атмосфера. Не засичаме никакви патогени или вредни вещества. Когато сте готови, подайте знак, за да ви осигурим достъп – докладва Салма по комуникационната система.

– Добре, Салма, отворете ни.

Няколко часа след това целият екипаж на „Пилгрим“ се беше събрал в трапезарията му. Всички бяха развълнувани и напрегнати. Някои – от очакването на големите тайни, които ще се разкрият пред тях, други – от предчувствието за щедрото заплащане, което ги очакваше.

– Е, какво знаем засега? – започна капитан Сандърсън със сериозно изражение.

– „Пилгрим“ приключи диагностиката на системите на „Кръстоносец“. Всички са в изправност, корпусът е непокътнат и интериорът също. Дори прекалено – отвърна Салма. – Рудолф ще потвърди след огледа на място.

– Имах само няколко часа, а и „Кръстоносец“ е доста голям кораб, но доколкото видях, всичко е изправно и само трябва да се активира – каза старият механик. В гласа му се долавяше несигурност и капитан Стивънсън веднага я усети.

– Какво има, Рудолф? Какво те притеснява? Има ли нещо, което може да застраши екипажа или „Пилгрим“?

– Не, както казах, привидно всичко е наред и точно това ме притеснява. Все пак „Кръстоносец“ трябва да е на приблизително 250 години, а изглежда все едно току-що е излязъл от доковете на корабостроителницата – замълча замислено. – Съжалявам да го кажа, но никой човешки кораб не е толкова устойчив, дори и с постоянна поддръжка.

– Съгласна съм. Нямах време за обстоен оглед на корпуса, но не видях нито следи от удари от микрометеорити, нито някакви други повреди. Дори боята му не е избеляла от космическата радиация. Когато ги гледаш един до друг, е по-вероятно да помислиш, че „Пилгрим“ се е носил безстопанствен из космоса, а не „Кръстоносец“.

– Аз огледах някои от вътрешните помещения – намеси се Фолкнър и приглади оредяващата си руса коса. – Същата работа. Дори прах няма, всичко е запазено, като ново. Сякаш са били замразени във времето по някакъв начин. Също така не попаднах на никаква следа от екипажа, а 250 души не изчезват без следа, не и при нормални обстоятелства.

– Наистина странно – промълви капитан Стивънсън. – Но нямаме капацитета да проучим тези неща. Има ли нещо непосредствено, което е заплаха за нас?

– Не – отвърна Рудолф. Останалите поклатиха отрицателно глави.

– Добре. Предложения как да закараме „Кръстоносец“ при господин Кастър? – премина към по-практични въпроси капитанът.

– Двигателите му са в изправност, но нямаме достатъчно хора, за да го управляваме – веднага заяви Рудолф. – Не можем да поискаме и помощ от господин Кастър, защото сме далеч извън комуникационния обхват на когото и да било.

– Някакви идеи? – отрони замислено капитан Стивъсън.

– Не можем ли да оставим двата кораба скачени и да предадем управлението на полуавтономния ИИ на „Пилгрим“? – предложи Фолкнър. – Мисля, че би могло да стане. Рудолф?

– Ако подсилим връзките и използваме надсветлинните двигатели на „Кръстоносец“, е възможно да се направи. Разбира се, пътуването ще отнеме доста повече време – отговори механикът.

– Очакваше се нещо подобно – капитан Стивънсън се почеса по брадата. – Добре, Салма, екипирай се и излез отвън. Приготви корабите за скачено пътуване. Фолкнър, ти й помогни.

– Заемаме се веднага, сър – отвърна Фолкнър

– Рудолф, вземи Джейсън и подгответе системите на корабите. Предполагам, че ще се наложи да сте на борда на „Кръстоносец“ през повечето време, за да ги наглеждате – каза капитанът.

– Само ще мина да си взема инструментите и тръгваме – отвърна старият механик.

Сърцето на Джейсън подскочи развълнувано. По време на цялото пътуване щеше да има свободен достъп до всичко на „Кръстоносец“.

– Аз отивам да планирам новия ни курс – завърши капитан Стивънсън.

Двамата възрастни излязоха по задачите си и Джейсън остана сам в столовата. Някакво безпокойство чоплеше съзнанието му, но вълнението от факта, че ще може свободно да изучава кораба, превърнал се в една от най-големите загадки на човечеството, бързо го потисна. Той стана и бързо се отправи да настигне механика и да му помогне да пренесе инструментите си на борда на „Кръстоносец“.

* * *

Джейсън лежеше в едно от спалните помещения на „Кръстоносец“ и размишляваше. Бяха минали два месеца, откакто направиха надсветлинния скок със скачените кораби. Пътуването бе монотонно и безпроблемно. Всички системи работеха безотказно, а както се оказа, всичко в звездния кръстосвач бе чисто и подредено, направо неестествено стерилно. Скоро дори щяха отново да влязат в комуникационен обхват и да се свържат с останалата част от човечеството. Друго тревожеше Джейсън. Нещо ставаше с останалите членове на екипажа. Нещо лошо.

Чичо му Фолкнър и Салма постоянно се караха. Джейсън никога не ги бе виждал такива. Хармоничната доскоро двойка бе разкъсвана от постоянни скандали. Веднъж дори видя синина на лицето на Салма. Не можеше да повярва, че чичо му я е ударил. Нормално кротък и спокоен, пилотът боготвореше Салма. Дори планираха да имат деца. За никой на борда не беше тайна, че от известно време усилено опитват. Дали това не бе причината за разрива в отношенията им?

Капитан Стивънсън, от своя страна, изглеждаше така, сякаш не бе спал в последните седмици. Нормално весел и усмихнат, сега бе разсеян и апатичен. На няколко пъти Джейсън го хвана да си говори сам.

Старият Рудолф бе дори по-зле. Сякаш бе изгубил чувството си за хумор, което Джейсън толкова обичаше. Добродушният старец бе станал зъл и заядлив. Преди седмица дори се опита да го удари. Избухването на механика бе напълно непровокирано и ужаси Джейсън.

Той беше изплашен. Усещаше, че нещо зло се е развихрило, но не можеше да направи нищо. Не знаеше какво. Затова след инцидента с Рудолф, бе взел хранителни дажби за две седмици и се бе скрил далече от всички. Молеше се това пътуване да свърши колкото се може по-скоро, за да може всичко да се върне постарому.

Така унесен в мрачните си мисли, заспа.

Вървеше по криволичеща пътека из непозната джунгла. Растенията бяха странни. Листата им бяха с мрачен синкав оттенък. Въздухът бе неприятно задушен. Джейсън усещаше как потта се стича по лицето и врата му и прилепя странната тога, с която бе облечен, към тялото му. Пътеката го изведе на древен на вид каменен площад. Навсякъде около него имаше статуи на непонятни същества. Дори от камък, те му изглеждаха заплашителни и страшни. Затича се през площада, без да е наясно какво го подтиква към това, но убеден, че ако спре, ще се случи нещо лошо.

Пред него се извиси огромна стъпаловидна пирамида. Неистово се заизкачва кьм върха й. Когато стигна там, двете слънца на този свят го заслепиха. Заслони очи. Намираше се на тясна площадка, в центъра на която имаше каменен олтар. Цялата джунгла бе простряна в краката му, като безбрежен океан. Върху олтара лежеше обсидианов нож. Тогава чу шепота: „Предай се, направи жертвите и всичко ще е твое. Власт! Богатство! Мъдрост! Безсмъртие! Предай се! ЖЕРТВАЙ ГИ!“

Гласът идваше отвсякъде и в същото време отникъде. Шептеше заплашително в главата на Джейсън.

Незнайно как, се оказа точно пред олтара, вдигнал ножа над главата си, а оттам с разширени от ужас очи го наблюдаваше Салма... лицето й се промени и се превърна в капитан Стивънсън... промени се отново и се превърна в Рудолф, а след това в чичо му Фолкнър. Изплашен и объркан, Джейсън захвърли ножа. Като гръмотевичен тътен в главата му отново прогърмя гневно гласът: „Не ме отхвърляй, смъртни! Жертвай ги и всичко ще е твое!“.

Двете слънца се превърнаха в очите на гневно зло божество, което го наблюдаваше с омраза, от която краката му едва не се подкосиха. Излезе ураганен вятър, който го избута към ръба на площадката. Пирамидата и джунглата се стопиха и Джейсън се оказа на малък каменен остров, носещ се сред непрогледен мрак. Само двете горящи очи се взираха в него. Още една крачка назад и той пропадна в бездната...

Събуди се, облян в студена пот. Остана да лежи задъхан в тъмното. Пак този сън. Сънуваше го всяка вечер от няколко дни насам. Подлудяваше го.

От мрачните му мисли го откъсна тих звук. Една от автоматичните врати се отвори и затвори. Той се надигна на лакти и се заслуша. Сторило ли му се беше? Знаеше, че в тази част на „Кръстоносец“ е сам. Ослуша се и чу стъпки. Наистина ги чу. Скочи от леглото и предпазливо се доближи до вратата. Натисна контролите и тя се отвори с тихо свистене. Погледна в коридора. Явно имаше някакъв проблем с енергийната мрежа, защото яркото луминесцентно осветление на „Кръстоносец“ се бе превърнало в злокобно мъждиво примигване. Сенки играеха по ъглите и сякаш се протягаха да сграбчат Джейсън. В края на коридора видя движение. Някой сви бързо зад ъгъла. Без да се замисли за миг, той хукна натам. Когато излетя зад завоя, разбра, че се е оказал в голямата столова на „Кръстоносец“. Обикновено празната, стерилно подредена зала сега бе в истински хаос. Столовете и масите бяха преобърнати. От тавана висяха жици и навсякъде се валяха боклуци. В центъра на помещението видя скупчена голяма група хора. Като животни, мъже и жени с чорлави коси и изпокъсани униформи, се бяха скупчили в краката на мъж с дълга роба и качулка, която скриваше лицето му. На една маса пред него, бе поставен обсидианов кинжал.

„Не може да бъде!“ – помисли си Джейсън. – „Заспал съм и пак сънувам!“

Закачуленият посочи една жена от групата и тя покорно се изправи пред него. Сякаш хипнотизирана, тя разкъса дрипавите останки от униформата си и легна на масата.

Мъжът вдигна кинжала и гласът му прогърмя:

– Пренасям тази наша сестра в жертва на безсмъртните ни господари, които ни обещаха власт, безсмъртие и вечна мъдрост! Нека никой не смее да спомене имената им и дано жертвата ни е достатъчна, за да ни избави от вечната агония! – при последните думи гласът му се изви в истеричен писък. Той вдигна ръка и заби ножа в гърлото на жената. Тя започна да се дави в собствената си кръв и конвулсии разтърсиха тялото й.

– Хранете се, братя и сестри. Погълнете плътта й и душата й и нека безименните господари се смилят над вас! – при последните му думи тълпата пред него като глутница подивели животни се нахвърли върху все още конвулсивно мятащото се тяло и започна да го разкъсва със зъби и нокти.

Джейсън, ужасен, отстъпи назад и се спъна в купчина боклуци зад него. Шумът, който вдигна, привлече вниманието на канибалите. Целите омазани с кръв, омотани в дрипи и с очи, пълни с лудост, те се втурнаха към поваленото момче. Джейсън панически се изправи и побягна по коридора, откъдето бе дошъл. Тогава отново чу гласа в главата си: „Предай ги, смъртни! Жертвай ги и ще властваш във вечността. Отдай се на безименните и научи имената им. Погълни плътта им и се присъедини към блажените вярващи във вечността!“.

Джейсън се спъна в собствените си крака и се строполи до стената. Едва можеше да си поеме дъх и да потисне гаденето, което се надигаше в стомаха му. Пред очите му отново се появи картината на жената с разпореното гърло и хората, които я разкъсваха. Стомахът му се надигна и той повърна.

Тогава осъзна, че всичко се е върнало постарому. „Кръстоносец“ отново бе стерилно чист и притихнал. Чуваше се единствено ритмичното мъркане на двигателите му. Преследващата го тълпа бе изчезнала. Какво бе това – сън, халюцинация? Трябваше да каже на някого. Изправи се и със залитане се отправи към машинното.

Застана пред затворената врата и се поколеба за миг. Огледа спалното си облекло, което се бе измачкало и изцапало с повръщано и натисна контролите, които отвориха вратата с тихо свистене. Гледката, която се разкри пред него, го стъписа. Помещението бе тъмно. Само двигателите хвърляха смътна светлина, но и тя бе достатъчна, за да освети безпорядъка, който господстваше там. Носеше се наситената миризма на човешки нечистотии и разлагащи се хранителни отпадъци. Промените, които бяха настъпили за седмица, бяха поразителни. Какво се бе случило с иначе изрядния механик? Страхът неприятно стегна стомаха на Джейсън.

Пристъпи навътре предпазливо и се провикна:

– Рудолф, тук ли си? Трябва да поговорим, тук става нещо, има някакви хора на „Кръстоносец“. Трябва да предупредим другите! Рудолф! – направи още една колеблива крачка в мрака.

Неприятният кикот, дошъл от сенките, спотаени в далечния край на машинното, го накара да подскочи стреснато.

– Значи безименните господари са показали величието си и на теб, а, недорасляк нещастен? – от сенките излезе прегърбена и деформирана фигура.

Първоначално Джейсън не разпозна стария механик Рудолф в изкривеното чудовище, което се приближаваше с клатеща се походка към него.

– Няма да ти позволя да ми отнемеш благоволението им. Жертвах толкова много, за да ти позволя да ми го отнемеш! – изсъска старецът.

Сам бе обезобразил тялото си. Метални парчета от обшивката на двигателите бяха забити и стърчаха като гротескни бодли от ръцете и краката му. Лицето му бе издрано до кост и черна кръв се стичаше от раните. Ушите му бяха отрязани, превърнати в две кървави дупки. Едното му око бе зашито с някакъв проводник и от него се процеждаше зловонна гной.

Джейсън с ужасен стон започна да отстъпва назад, докато не се препъна в прага на вратата. Сблъсъкът със студения под изкара всичкия въздух от дробовете му. В същия момент Рудолф го нападна. Дребният, кльощав старец скочи с неочаквана пъргавина върху него. Кривите му пръсти задраха по лицето на Джейсън, а металните отломъци, с които се бе осакатил започнаха да разкъсват врата и гърдите му. Джейсън отреагира инстинктивно и започна неистово да се бори за живота си. Слабото тяло на механика бе изненадващо силно, но в крайна сметка по-голямата маса на младия мъж му даде предимство и Джейсън успя да отхвърли нападателя. Старецът се заби в пода с грозно хрущене и се отпусна като безжизнена дрипа, а под него започна да се събира кървава локва.

„Браво, смъртни! Първото жертвоприношение е извършено! Вкусна кръв, сладка кръв и в замяна безсмъртие и власт!“ – прогърмя отново гласът в съзнанието му.

Джейсън хукна презглава. Трябваше да отиде на „Пилгрим“. Да предупреди чичо си, Салма и капитан Стивънсън. Трябваше да се махнат оттук, преди да е станало твърде късно. Препъваше се, блъскаше се в ъглите. Коридорите се въртяха пред очите му. Около него се тълпяха сенки в раздърпани униформи, лица, омазани с кръв, и очи, пълни с лудост. Единственото стабилно нещо бяха двете огнени, зли очи, които го следяха неотлъчно.

Влетя в „Пилгрим“ и отново бе сам. Насочи се към трапезарията. Съзнанието му мимолетно отбеляза обстановката. Всичко бе разхвърляно и разбито. Приборите бяха разпилени по пода, а креслата се въргаляха натрошени. Целите стени бяха надраскани с непонятни ръбати символи. Заби се в центъра на помещението, когато сладникавата воня на разложение го задави и го накара да се превие на две и да започне да плюе жлъчка. Пред него, седнал на единствения здрав стол, стоеше капитан Стивънсън. Едрият мъж изглеждаше посърнал. Лицето му бе бледо, брадата чорлава, а очите трескаво оглеждаха стаята, сякаш очакваше някой да го нападне. В едната си ръка стискаше назъбеното острие на кухненски нож, счупен през средата.

Когато Джейсън овладя безплодните напъни на стомаха си, успя да каже:

– Капитан Стивънсън? Трябва...

– Те идват, Джейсън! – с тих шепот го прекъсна капитанът. – Идват и искат да ме вземат. Чувам ги, обикалят в стените и ме дебнат!

– Капитане, тук сме само ние! Но на „Кръстоносец“ има други и Рудолф полудя и... – Джейсън се разхлипа. Чак сега осъзна, че най-вероятно бе убил стария механик.

– Взели са Рудолф и сега идват за мен! – едрият мъж рязко скочи от креслото. – Няма да им позволя да вземат и мен! – капитан Стивънсън вдигна ръката, с която стискаше ножа, и пред ужасения поглед на Джейсън сам преряза гърлото си.

Едрото тяло се строполи обратно в креслото, плискайки кръв навсякъде около себе си. Джейсън инстинктивно се хвърли напред да запуши раната с ръце. Целият бе облян от излизащата на тласъци гореща кръв. Тялото на капитана се разтърси няколко пъти конвулсивно и притихна. Надигна се от безжизнения вече труп и погледна окървавените си ръце. Трепереха. Строполи се на колене и се разрида. С какво бе заслужил този кошмар? С какво всеки от тях го бе заслужил?

Взе пречупения нож, който бе паднал от безжизнените пръсти на капитан Стивънсън и се изправи със залитане. Трябваше да стигне до Фолкнър и Салма.

Когато доближи до жилищното им помещение, чу риданията и виковете на чичо си. Предпазливо отвори вратата и пред него се откри картина на истинска касапница. Салма бе просната по гръб върху леглото и тялото й бе разпорено от основата на гръдния кош до гениталиите й. Фолкнър бе надвесен над нея и целият покрит с кръв, с две ръце ровеше в утробата й.

– Къде е? Къде е? – крещеше истерично той. – Кучко, къде е? Те обещаха, че е тук! Къде е синът ми, кучко? – в очите му гореше лудост. По земята се търкаляха парчета от натрошено огледало. Явно тях бе използвал за деянието си.

От тази картина нещо в Джейсън се пречупи. Той вдигна ножа, който още бе в ръката му и безшумно се приближи зад гърба на чичо си. Заби нащърбеното острие между лопатките на раменете му. Тялото за миг се изпъна и след това рухна, защото ножът бе наранил гръбначния стълб. Джейсън го прекрачи и започна да мушка, докато Фолкнър не се превърна в пихтия от накълцано месо. Тогава рухна изтощен сред локвата кръв и боклуците, пръснати по пода. Докато лежеше по гръб, видя, че не е сам. Сенките с раздърпаните им униформи го бяха обградили от всички страни. Шепнеха окуражително.

„Браво, смъртни, безименните са доволни. Засега!“ – чу отново гласа в главата си. Сенките се надвесиха над него и се сляха в хомогенна сива маса. Само фигурата на закачуления мъж се открояваше. Лицето не се виждаше и само огнените й очи блестяха хищно. Тя се надвеси над него и прошепна:

– Най-сетне получихме новата си плът. Свободни сме. Имаме обаче още една задача! – и свали качулката си. Джейсън видя лицето, което се откри под нея – своето лице. Мракът се спусна. Отекна самотен писък...

* * *

Извадка от информационен бюлетин, публикуван от „Нови Лондон Нюз“:

Кораб призрак в системата БлуДжем

Вчера патрул на федералната флота, при рутинна обиколка в покрайнините на системата БлуДжем, открива корветата „Пилгрим“, дрейфуваща по курс за сблъсък с планетоидът БлуДжем Сигма. Опитът за установяване на контакт с „Пилгрим“ се увенчава с неуспех, след което силите за сигурност проникват на борда, за да окажат помощ на екипажа и намират единствено изпадналия в безсъзнание Джейсън Халифакс (18). Липсват всякакви следи относно съдбата на останалите четирима члена на екипажа. При огледа се установява, че всички системи на „Пилгрим“ са в изправност, но са деактивирани по неизвестни причини. Единствените неизправности са в долния люк за скачване, който е разбит, и част от блоковете с памет на полуавтономния ИИ на корветата, които са изтрити. В момента Джейсън Халифакс е в психиатрична клиника на БлуДжем Прайм. Шокът от преживяното е предизвикал остра психоза с халюцинации и пристъпи на агресия. В момента той е напълно негоден да разкрие какво се е случило с „Пилгрим“ и екипажа му. Властите продължават разследването си и приканват всеки, който има информация по случая или относно местоположението на капитан Ерик Стивънсън (45), Рудолф Шнайдер (65), Фолкнър Халифакс (37) и Салма Селсман (30), да я предаде на властите.

Още от Писатели

Блиц - Интервю с поетесата Кремена Коева

29.09.2014

Интервю с писателката Нели Цветкова

29.09.2014

*****************

29.09.2014

Вината на Адам ...

29.09.2014

Всички от Писатели