Оперната прима Виолета Шаханова
„ВРЕМЕТО НЕ МИ СТИГНА...”
„БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ СА ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ ОТ КУЛТУРАТА...А БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА ПОСТОЯННО СЕ „РЕФОРМИРА”...”
Наскоро Съюзът на музикалните дейци в България удостои оперната артистка Виолета Шаханова- Стамболиева с най- високото отличие за български музикант - "Кристалното огърлие". Поводът е нейната успешна 40-годишна кариера. Виолета Шаханова е завършва музикалната гимназия в родния си Русе, след което и Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Специализирала е при известния румънски баритон проф. Октав Енигареску от букурещката консерватория. Дебютира с ролите на Каролина („Тайният брак“ на Доменико Чимароза) и Луиза („Годеж в манастира“ от Сергей Прокофиев), с които се утвърждава сред силния състав на Русенската народна опера, сега Държавна опера, Русе. С повече от 70 роли, по-голямата част от тях изпълнени от нея на премиери. Работила е с известните наши диригенти: Руслан Райчев, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Ромео Райчев, Иван Филев, Георги Нотев и др. и с режисьорите: Михаил Хаджимишев, Петър Щърбанов, Цветана Прохазка, Георги Петров, Константин Димчев, Стефан Трифонов, Маргарита Младенова, Пламен Карталов, Теодор Стамболиев, както и с известни чужди режисьори като Манфред Щраубе, Оскар Фигероа, Джордже Захареску, Семьон Лапиров, Наталия Сац, Иржи Новак и др Участва в първата българска телевизионна (филмова) оперна постановка в България — на операта „Слугинята господарка“ от Перголези. Роля, която изпълнява с голям успех в още четири премиерни сценични реализации в Русе и други градове на страната. Оценена е високо от критиката като:”...една от най- добрите лирички в българския оперен театър” / проф. Розалия Бикс/, „Певица и музикант от висока класа...” / проф. Лудовик Бач.
След четири успешни десетилетия на оперната сцена и концертния подиум, какво бихте казали за вашата професия?
- Оперното пеене е тежък физически и психически процес. Професия равна на трудна на миньора. Има случаи, в които един певец, изпълняваш тежка главна роля, може да изгуби до 3 килограма от теглото си в края на един спектакъл. Такива изследвания направи една швейцарска фондация. Носи повече мъки, отколкото радости. Лично аз съм била винаги вечно неудовлетворена от себе си, независимо от оценките на критиката и публиката, от които не мога да се оплача. Всъщност живях истински само на сцената и на концертния подиум.
От кого се учихте?
- От големите майстори. Преди това в Музикалната академия в родния Русе и Академията в София, след което и при проф. Октав Енигареску от Букурещ, голям баритон и педагог. За лиричния сопран, какъвто е моят вид глас, мисля, най- важна е изразителността, която е елемент от красотата и може би най- важното нещо в музиката.
Направихте много роли, при това някои от тях далече от репертоара на типичния лиричен сопран. Кои от тях цените повече?
- Когато си артист в репертоарен театър, който представя всичко, трябва да можеш да правиш всичко. Сега певците, младите, правят по няколко роли и с тях се изчерпва цялата им кариера по- нататък. И на Запад има певци, които станаха звезди само с по 5-6 роли, но има и универсални артисти, например Черил Стюдър от Щатите, която пее всичко – от Росини до Вагнер, такъв е и великият Доминго, докато един Луиджи Алва пя почти само Росини и малко Моцарт... Като солистка на Русенската опера трябваше да изпълня не само типично лирични партии, които предпочитам , но и някои колоратурни (Джилда, Оскар, Адела) или по- драматични - Донна Елвира и особено Лина от “Стифелио”на Верди - за първи път у нас на „Мартенските дни”, най- престижния наш фестивал. Също роли на героини и субретки в класически оперети - Силва и Щаси, Мадлен от “Бал в Савоя” , роли в нови български опери, в опери за деца като “Хензел и Гретел”, “Котаракът в чизми” и т.н....Просто не съм отказвала роля. Не съм проваляла спектакъл поради болест или нещо друго...Кои от ролите си ценя най- много? Те не са много: Марженка от “Продадена невеста”, Зорница от “Луд Гидия”, Фрау Флут от “Веселите уиндзорки”, Маргарита от “Фауст”, Мюзета от „Бохеми”, Адина от “Любовен еликсир”, Донна Елвира от „Дон Жуан” и Сузана от „Сватбата на Фигаро”...Една победа за мен беше Зорница на юбилея на Парашкев Хаджиев през 1987. За премиерата беше предварително обявена друга певица, основна негова изпълнителка, но авторът предпочете мен.
Утвърдихте се сред най- активните камерни концертни певци у нас. Години наред, всеки сезон правихте премиерни концерти в София, Русе и много други градове, откривахте нови автори и творби...
- Защото операта, не ми достигаше. Обожавам сцената, тя ми даде много, но сега, след като отдавна няма средства за нови спектакли и се повтарят все едни и същи заглавия за евтините задгранични турнета, предпочитах да хвърля силите си в камерния жанр. Работих с увлечение в областта на художествената песен и непрекъснато откривах по нещо ново за мен, надявам се и за публиката. Така открих песенното творчество на тримата майстори на Белкантото – Росини, Белини и Доницети и за първи път у нас изпълних някои техни вокални опуси. Озаглавих програмата “Венецианска гондола” и поради интересът на публиката я изпълних досега девет пъти в Русе, София, Варна и Пловдив – на фестивали и отделни концерти. Открих и цикъла “Песни на европейските народи” от Бетовен, вокални цикли от изключително интересните румънски композитори Паскал Бентою, Тибериу Бредичану, Анатол Виеру, както и прекрасните френски песни по текст на Клеман Маро от Джордже Енеску /изпълних ги с успех и в родината им, на фестивал в Букурещ/,нови песни от Димитър Сагаев, рядко изпълняваните от Владигеров песни по Дора Габе, посветени на Царица Елеонора, също малко познати у нас опуси на Шуберт, Брамс, Вебер. Също и вълнуващия, забранен по Сталиново време цикъл на Шостакович „Из еврейската народна поезия”. Голямо изпитание за мен беше и невероятният цикъл на Мусоргски “Детската стая”- една изумителна музика. Също и романтичните и драматични “Песни на странстващия калфа” от Густав Малер, италианските романси на Глинка...
А трудно ли е да се пее на концерт?
- И трудно, и лесно. Лесно е, защото си свободен и зависиш само от себе си. Нямаш пред себе си диригент, не зависиш от оркестър, партньори, сценична техника... Но и трудно – не можеш да се скриеш зад никого и да се скриеш дори за секунда зад никого и зад нищо. Няма грим, перука, костюм, художествено осветление, декори, няма паузи, почивки, сцени без твоето участие. На концертния подиум си направо “гол”, пред очите на публиката. Сам – пред “стоглавата хидра” на тази публика и трябва да си перфектен, изряден, при това доста близо, което плаши доста мои добри на сцената колеги, и да прехвърлиш “рампата”, да стигнеш до всеки. От всяка песен – голяма или малка, от всеки песенен цикъл, да направиш “театър”, “сцена”, да грабнеш, да задържиш вниманието, да развълнуваш, често пъти пеейки на чужд, не особено разбираем за публиката език. Като камерна певица ми се е случвало да изпълнявам най- трудни неща /например Владигеров, Бентою, Хелмшрот, Мусоргски, много труден е и Шуберт/. Но радостта от този тип музициране е несравнима! Освен това на концертния подиум си напълно сам, само с един пианист, и се чувстваш, както казах вече, напълно независим и истински творец. Не зависиш от волята на диригента, от неговите виждания и темпа / понякога далечни от моите/ или от хрумванията на режисьора...
Споменахте “режисьора”. Вашият син, Теодор Стамболиев, се изяви успешно като режисьор и вие участвахте в неговите постановки. Беше ли интересно за вас?
- Беше вълнуващо. Той се оказа твърде независим в работата си и доста упорит. Не прие нито един моя съвет, а мисля, че като имам голям опит и все можех нещо да му дам. Направих под неговото ръководство пет големи роли: Норина (”Дон Паскуале”), която преди това бях пяла на премиери във Варна и Плевен, Серпина (”Слугинята- господарка”),преди това я правих в три постановки, Валансиен (”Веселата вдовица”), това беше една от дебютните ми роли, и Каролина (”Тайният брак”),първата ми премиера! За Мартенските дни и за още няколко фестивала у нас и в чужбина направих за първи път у нас - сценично монооперата на „“Човешкият глас”, което беше върхов момент в моята кариера. С тази трудна и вълнуваща творба на Кокто и Пуленк приключих своята кариера. .
Как виждате бъдещето на българската опера?
- Засега настоящето е нерадостно. Дано да излезем някой ден от тази криза. Реформата се оказа не само безполезна, но и твърде вредна за българските музикални театри... Сега те са просто спънати в своята работа. Не само заради ограничените финанси, но и заради това механично сливане на опери и филхармонии. Ето, когато се прави опера, не може да се направи нормално един симфоничен концерт и обратното. Когато оркестърът излезе на турне за пари навън, няма кой да акомпанира на певците и спектаклите на операта и балета просто падат. Нередовната и оскъдна продукция, бедният репертоар, често пъти един и същи, просто парализират работата ни. Публиката губи интерес, всъщност не й предлагаме почти нищо ново и оригинално. А и режисурата в нашата опера никога не е била на нивото на певците. Това е един омагьосан кръг! Дано бъдещето е по- добро...
Но вие все пак не можете да се оплачете. Направихте доста роли...Работихте с добри режисьори и диригенти....
- Да, така е. Зле е за младите, затова мнозина от тях бягат навън. Много чудесни млади певци емигрираха на Запад, заради по-добрите възможности за работа, заради по- доброто заплащане. Мнозина станаха хористи, за да се захванат за някое щатно място, защото и на Запад се преситиха от музиканти- емигранти от Източна Европа и особено от Русия. Последните се продават по- евтино от нас и подбиват цената ни!.. Аз имах шанса да сваря и добрите години на българската опера, когато имаше истински ансамблови театри с много богат репертоар и голям брой представления годишно – 140- 180!. В Русе играехме всичко – от Моцарт до Прокофиев и Хаджиев, имахме и редица репертоарни открития. Публиката обичаше операта и ходеше дори на съвременните български и руски (съветски) автори: Александър Райчев, Сагаев, Пиронков, Молчанов, Прокофиев, Хренников, Пипков... А сега? Сега дори Моцарт и Пучини не събират тази публика. Значи сме дръпнали назад, много назад! Мъчно ми е за този регрес! Не мога да го понеса. Имах щастието да работя с редица добри режисьори и диригенти като: Стефан Трифонов, Михаил Хаджимишев, Петър Щърбанов, Пламен Карталов, Маргарита Младенова, Константин Димчев, Джордже Захареску, Йозеф Новак, Манфред Щраубе, Руслан Райчев, Михаил Ангелов, Ромео Райчев...Имах и прекрасни колеги и партньори: Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Дилова, Стефка Евстатиева, Ана Ангелова. Певци и артисти от европейска величина. Русенската опера беше години наред един първокласен музикален театър.
Тогава не съжалявате ли, че останахте в Русе и в България? Наистина, вие получихте признание и награди: Златната антена (1983), Златната лира (2001), номинация за “Музикант на годината” (1996), а сега и „Кристалното огърлие”, най- високото отличие, което се присъжда твърде рядко, името ви влезе в български и чужди енциклопедии, записите ви във фонда на БНР, в Букурещ, Прага и Виена. А и музикалната публика ви познава и цени, но може би това не е достатъчно...
- Винаги може да се съжалява за пропуснатите възможности. Съжалявам и аз. Сигурно, ако не бях останала в Русе и в България, кариерата ми щеше да се развие по- друг начин. Имах възможности за работа в София и чужбина -Германия, ЮАР, но останах в България и в Русе за добро или за лошо. И то в моя роден град, където учих в Музикалната гимназия, после учих консерваторията, завърнах се в Русе, назначиха ме веднага за редовна солистка, тук направих най- добрите си роли. Гостувах и на сцените в Пловдив, Варна и цялата страна. Но когато започнах кариерата си, а и след това, почти до 1989 година – статусът на оперните артисти беше доста висок. А сега е обратното!
За съжаление, промените не донесоха нищо добро за българския оперен театър, както и за цялото ни изкуство. Българските политици, министри, депутати са толкова далече от културата, че тя не се споменава дори мимиходом от тях. Просто не съществува! Освен ако не стане дума за министъра. Обикновено за неговите поразии и некомпетентност, особено за предишния...Реформата, както казах, се оказа пагубна. А т.н. „делегирани бюджети” са някакъв необясним абсурд, някаква нелепост. Да се издържат театрите и оперите / филхармониите ги унищожиха!/ срещу продадени билети. И Софийската опера да получава някакви мизерни 4 лева срещу продаден билет! Уникално!!!Затова съсредоточих усилията си в камерния жанр. Макар и доста труден, той е невероятно богат и ме привлича неудържимо. Нямаше да ми стигнат още няколко живота, за да изпълня нотите, които събрах в личната си нототека. Имаше толкова прекрасна, невероятна музика, която исках да изпълня, но времето не ми стигна
...
Разговора води ЕЛЕНА ИВАНОВА
Виолета Шаханова в операта на Кокто и Пуленк „Човешкият глас” на фестивала в Констанца, Румъния
Виолета Шаханова като Серпина в „Слугинята- господарка” на Перголези със Стоян Стоянджов / Уберто/
В ролята на Норина след премиерата на „Дон Паскуале” със сина си, режисьора Теодор Стамболиев
Източник: Огнян Жеков
Още от Култура
Още от Опера