ПУНКТ ЗА ЖЕЛЯЗО

Писатели ЯВОР ЦАНЕВ 29.09.2014 | 08:09ч.

И друг път се беше случвало да идват на цели тумби. Всеки помъкнал колкото може да носи, кой с количка, кой с раздрънкан велосипед, кой с каруца.

Пунктът беше в края на градчето – единственото място в околията, в което се изкупуваше старо желязо. Самият Жоро Желязото, як и потен, както обикновено, стоеше и наблюдаваше пълчищата, разпределяше почти без думи кой накъде да ходи, а когато дойдеше каруца, ги караше направо да я теглят на кантара за камиони. После, след като я разтовареха, претегляха втори път, пресмятаха колко е тежал товарът и отиваха на касата да си получат сумата. Бяха се научили, че Жоро Желязото не си поплюва, ръката му е тежка, а нервите изопнати. Олющената табела на входа гласеше: „Крадено не изкупувам – наказвам”. Отдавна всички се съобразяваха с това.

Тази сутрин мангалите пак заприиждаха, явно бяха открили някакво „находище” и бързаха да го „реализират”, преди други техни събратя да го сторят. От малки циганета, влачещи метални лайсни и леки безформени парчета, стари, поклащащи се като патици циганки, бутащи преправени детски колички с натрупани в тях ламарини, до здрави и прави мургавелковци с мустаци, курдисани върху плячката си на каруците и пошляпващи измършавелите добичета.

Жоро Желязото хвърляше по един поглед, колкото да е ясно, че крадени релси и капаци от шахти не могат да минат безнаказано. Обикновено му беше все едно какво му издават, те си знаеха цените и сами отделяха цветните метали. Този път обаче парчетата, които мъкнеха, изглеждаха странно и не можеше да ги определи на око. По някои от тях имаше парчета пластмаса, явно са били откъртени от нещо, други бяха изкривени и опушени, сякаш са претърпели експлозия или пожар. Такива неопределени железа минаваха в общата графа, на по-ниската цена. Когато Жоро Желязото на свой ред тръгнеше да предава събраното, вече се говореше на друг език и там се случваше далаверата. Това обаче си беше негова работа.

Той спря едно цигане и го дръпна настрани.

– Я кажи откъде ги мъкнете тия неща – попита и гласът му не търпеше възражение, камо ли да го излъжеш.

– Не са крадени бе, бате, намерени са – изстреля цигането. Знаеше какви са правилата.

– Хм, добре – пусна го и допълни: – аре бегай!

Двамата му работници действаха на кантарите, „пчеличките”, както наричаше подигравателно хората, които мъкнеха желязо към пункта му, стояха кротко и си чакаха реда. Жоро Желязото реши, че денят ще е хубав и доходоносен, влезе в така наречения си офис и се зае да прави кафе.

Пунктът беше с площ малко повече от три декара, с висока плътна ограда, над която допълнително стърчаха окривени винкели, а по тях бе опъната на три реда бодлива тел. Отдалеко незапознат човек би помислил, че това е малък затвор или поне военна база. Високо над оградата стърчаха лампи и вечер осветяваха ограденото пространство. За по-сигурно Жоро Желязото пускаше през нощта двата си ротвайлера да тичат свободно зад оградата. През деня стояха вързани на здрави синджири и всяваха респект у „пчеличките”. Не лаеха, само проследяваха с поглед всеки един и се надигаха при някое по-рязко движение. Когато стопанинът им приближеше, пристъпяха нетърпеливо с предните си лапи и го гледаха в очите. Той харесваше най-много това.

С кафето в ръка, Жоро Желязото се появи на вратата на офиса и огледа работната площадка. Последните „пчелички” получиха бележка от кантара и се запътиха към касата. Той ги проследи с поглед – мършави и одърпани, но това си беше неговата лична финансова армия, която обикаляше и носеше „пленници” във владенията му. Подсмихна се на тази мисъл и закрачи към кантара, да провери колко желязо са издали днес. Понякога по цели седмици никой не идваше, но явно денят се очертаваше добър. Спокойно можеше да затвори кепенците още по обяд и да напали барбекюто.

Докато листеше тетрадката, където записваха килограмите желязо и имената на „доставчика”, чу зад гърба си подрънкване. Обърна се и видя, че нова редица „пчелички” пъпли към пункта. Няколко жени влачеха странни прътове от лъскав метал, от тях стърчаха без всякаква логика нещо като антенки или продълговати ламаринки. Приличаше на неръждавейка, но можеше и да е друга сплав. Щеше да го мине на общата тарифа, а после да се пазари за висока цена. Не изглеждаше да са много тежки, щом тия циганки могат да ги влачат... но все си е далавера.

През това време жените стигнаха до кантара и натрупаха „реколтата”. Бяха доста задъхани, Жоро Желязото ги огледа набързо, докато отупваха шалварестите си крачоли.

– Това го минавам на общата тарифа, не е алумин, не е мед, де да го знам какво е... – обяви и записа килограмите в тетрадката. Единият от работниците му се появи и той се обърна към него – айде бе, аз да работя вместо теб, а?

Циганката взе бележката и се запъти към касата, а Жоро заразглежда прътовете. Не му приличаха на нищо. Не е парапет, не е мачта, не е за овчарски скок – тук сам се ухили на хрумването.

– Я чакай ма! – подвикна. – Кво е това сега, отде го търмъчите!

Циганката се извърна и изстреля:

– Спокойно бе, началство, не е крадено, намерено е!

Жоро Желязото се разсмя – тия мангали са си плюли в устата. Все едно ги изпитваш в училище. Назубрили отговора и квото да ги питаш – все същото. Беше сигурен обаче, че не го лъжат. Познаваха го. Ако се появеше някой с претенции, че това е крадено от него, място нямаше да си намерят.

Махна с ръка, остави работника да тегли стоката на другите и да ги записва и се примъкна на сянка. Като приближи, ротвайлерите запристъпяха и той ги възнагради с потупване по едрите глави. Отпусна се на пластмасов шезлонг до избелял чадър с реклама на бира. Отвори пакет цигари и с ловко движение извади една. Запуши.

Цял ден не се спряха.

Цигани, циганки, циганета, изпосталели магарета и катъри, каруци, подрънкващи колички и всевъзможни железа.

По едно време, на третата бира след обяда, Жоро Желязото си каза, че такова чудо не е виждал. Днес явно щеше да се забогатява яката. Тия мангали бяха решили да го позлатят.

Допи бирата и примлясна доволно. Пчеличките трупаха железа и се запътваха за още. Парчетиите вече бяха по-дебели, личеше си как са сечени направо с брадвата от нещо по-голямо. Не го интересуваше откъде мъкнат железата, но от друга страна го гъделичкаше чистото любопитство. Мангалска им работа – кой знае какво са набарали. Все едно разфасоват изоставена фабрика.

– Ей! Да, ти, я ела насам – подвикна на един.

Циганинът провлачи крака към него.

– Казвай отде ги мъкнете тия съкровища!

– Не е крадено, намерено е – започна циганинът, но Жоро му се закани с пръст:

– Остави ги тия да ги разправят циганетата – откъде, те питам!

– Не бой се бе, шефе, проблем няма да имаш!

– То нали знаеш аз, ако имам проблем, вие какъв проблем ще имате... – закани се Желязото и се надигна от шезлонга.

– Нямаш проблеми, шефе, вервай ми! – декларира циганинът с такъв патос, че Жоро не издържа и прихна.

– Айде изчезвай, ей, мангалска ви работа, нали тук ще го донесете пак и да не кажете откъде е! – вмъкна се в офиса и се допита до хладилника за още студена бира.

В късния следобед върволицата не беше спряла. Само изглеждаха уморени. Жоро Желязото се почесваше нервно, защото парите привършваха, а стоката си я биваше. Щеше да се наложи да им дава някакви бележки и да ги изплаща друг ден, а не му се искаше да спре временно приемането в пункта. Нямаше друг наблизо, ама мангалска им работа – може да измислят нещо...

Излезе извън оградата и се загледа в посока на идващите. Мъкнеха железата някъде откъм горите и хълмовете. Нямаше спомен там да има нещо, от което да може да се добие толкова метал. Едно цигане мина край него и от джоба му изпадна странен предмет. То бързо се наведе да го вдигне и изтърва наръча ламарини, който мъкнеше.

– Полека бе – сгълча го Жоро Желязото, но млъкна, защото погледът му попадна на изтърваната вещ.

Цигането се постара бързо да я тикне в пазвата си, но получи плесник зад врата.

– Я да видя! – изкомандва Жоро, то извади предмета и неохотно го сложи в протегнатата длан.

– Кво е това, бе? – възкликна.

– Не е крадено, бате...

– Да бе – намерено е, знам – прекъсна го. В дланта му стоеше нещо много странно. Приличаше на стъклена отливка с някаква преливаща се разноцветна течност или дим. Нямаше капак или друго, което да подсказва, че е предвидено съдържанието му да се използва. И не приличаше на нищо познато.

Цигането стоеше и чакаше да разбере дали ще си получи обратно взетото. Жоро Желязото клекна и го погледна в очите.

– Какво е това? – попита.

– Намерих го... – каза цигането.

– Добре, ако искаш да ти го върна, ми кажи къде го намери!

Цигането замълча за миг, после погледна настрани, видя, че никой не гледа към тях и отговори, като посочи с ръка:

– Там, при железата...

Жоро погледна нататък.

Пътят се виеше между хълмовете, в посоката, указана от цигането, имаше гора. Какви железа може да има там?

Разгледа пак странната вещ и я повъртя в ръцете си. Не му изглеждаше да е ценна или да върши някаква работа.

– Ето ти играчката – тикна я в ръцете на малкия, – аре бегай!

Изправи се и задържа поглед към гората. После го спря на джипа. След това на купчините желязо в пункта. И реши, че не може да не провери тая работа.

Дал инструкции на работниците, сега се друсаше в джипката и караше направо през хълмовете. Пак се беше изпотил, въпреки че вече денят пътуваше към прохладата. Ловната пушка бе метната на задната седалка, на предната се търкаляше сравнително малък, но мощен бинокъл. Цигарата димеше в устата му. Чувстваше лек прилив на адреналин, от нарастналия интерес. Можеше просто да хване един мангал и да му бие две-три баници, за да си каже всичко, но идеята сам да се добере до истината го бе сграбчила.

Като наближи гората, спря и слезе от джипа. Беше заобиколил, за да не кара срещу мъкнещите железа „пчелички”. Искаше просто да надникне и да разбере откъде, по дяволите, влачат всички тия чаркалаци. И това, с което си играеше оня, малкият, също изглеждаше много странно.

Ослуша се.

Чуваха се приглушени удари.

Метна на рамо пушката, взе бинокъла и се насочи натам.

Движеше се по посока на шума.

Беше прекосил вече цялата горичка, дърветата оредяваха и през тях се виждаше, че започва поле.

Жоро Желязото захапа нова цигара и бръкна за запалката. Добре различаваше звуците, с които брадви с железни дръжки цепят ламарина. Дрънчаха метални предмети, можеше да си представи гледката. Беше виждал как се разфасова автомобил пред пункта за няма и час с няколко такива железни брадви. Бяха майстори на този тип разрушение.

Изскочи от горичката и се ориентира отново по звука. Някъде там, между хълмовете трябва да е. Намести пушката и закрачи уверено, само след минути всичко щеше да му се изясни.

Миг по-късно, това, което изскочи пред погледа му, го вцепени.

Долу, в падината имаше нещо огромно.

Циганите го бяха налазили като хищни мравки труп на врабче.

Едни махаха яко с брадвата и отчопляха парче по парче, други събираха парчетата и ги товареха на каруците, трети вече тикаха колички към шосето. Гледката беше покъртителна.

Жоро Желязото за първи път виждаше нещо подобно, а той бе виждал доста неща. Никога не бе имал угризения относно бизнеса си, нито пък, че работи с такива хора. Обаче сега направо му призля.

Огромният предмет беше доста обезобразен, почти не бе останала непокътната част от повърхността му. Мургавите белеха ламарината като портокал. Обаче все още си личеше какво е. Не можеше да бъде друго. Дори никога да не си виждал нещо подобно, това ще го разпознаеш. Защото всичко говори за неговия произход.

Жоро Желязото се отпусна и седна на тревата. Вдигна глава към небето и сякаш се извиняваше на някого, прошепна:

– Колко трябва да си прост, за да разфасоваш летяща чиния и да я предаваш за скраб?