Авлигата - позната и непозната

Други 20.10.2020 | 09:10ч.

Евроазиатската авлига (Oriolus oriolus) е една от най-забележителните прелетни български птици, която поразява с тропическото си оперение. С дължина на тялото 22-25 см, тя изглежда малко по-едра от обикновения скорец, Мъжкият е издържан изцяло в яркожълто с черни криле и почти черна опашка, изпъстрени с жълти акценти. Черна е и линията, която свързва началото на червеникавия клюн и кафявото око, което на пряка слънчева светлина е яркочервено. Женската птица е по-скоро в жълтозелена гама със сиви пъстрини по тялото и светлите гърди, крилата са сиво-зелени, клюна – розово-червен, а линията от клюна до окото – тъмно сива. Ирисът на окото също е кафяв, но на пряка слънчева светлина е яркочервен. Младите са по-бледа версия на женската, но са с тъмносив клюн и тъмнокафяв, почти черен ирис на окото. Въпреки яркото си оперение, авлигата е много трудно забележима за обикновения наблюдател. При слънчево време яркият цвят на мъжкия лесно минава за рано пожълтял лист, а цветовете на женската се сливат прекрасно със зеленината на дърветата. За относителната и невидимост допринася една специфична етологична характеристика: авлигата притежава необичайно силна предпазливост спрямо човека. На практика почти е невъзможно възрастна птица да допусне открито приближаващ се човек на по-малко от 15-17 метра. За сметка на това природата я е надарила със силни и звънливи подсвирващи флейтови звуци, който очертават присъствието и по сигурен и безпогрешен начин. Когато се е налагало да намеря гнезда за наблюдения и снимки, винаги съм бил на мястото много рано сутринта преди изгрев и песента на мъжкия ме е ориентирала да открия гнездотобезпогрешно. И мъжката и женската пеят по един и същи начин, мъжката най-често, женската значително по-рядко. При тревога, опасност и конфликт с дуги авлиги звуците са силни, кресливо-дрезгави и доста неприятни за ухото. В случаи, когато съм се задържал малко по-дълго около гнездо с новоизлюпени малки, именно силните дрезгави звуци са ме подтиквали да напусна скоропостижно мястото. За разлика от много други пойни птици, в нашата страна песента на авлигата се чува до последния ден преди есенната миграция.

Авлигата обитава почти целия стар континент, достигайки на север до най-южните части на Финландия, а на изток почти до езерото Байкал. Обитава също Мала Азия и Иран, както и най-северните крайбрежни части на Алжир и Мароко. Зимува в тропическа Африка. В България е разпространена навсякъде с изключение на по-високите ни планини - Стара планина, Западни Родопи, Рила, Пирин и Витоша. Обитава покрайнини на широколистни гори, открити терени с единични или групови дървета, паркове и особено често край влажни зони – реки и езерни водоеми. В Русенска област авлигите пристигат около края на втората десетдневка на април и остават до първа десетдневка на септември. Хранителната диета е смесена: насекоми и паяци, а от плодовете предпочита череши, черници, грозде, смокини.

В Западна Европа и Русия авлигата строи гнездо на сравнително голяма височина от земята (15-20 м), докато в България нормалната и най-често срещана височина е 4-5 метра. По време на проучванията си общо съм наблюдавал не по-малко от 50 гнезда и мога да посоча само 3, които са били построени на „огромната” височина от 8 метра. Най-ниското гнездо, което съм намирал уверено може да се впише в книгата на „Гинес” – 1 м над земята. Друга характерна (и странна особеност), която отличава българската популация на авлигата, е, че въпреки пословичната и предпазливост спрямо човека, тя често избира да гнезди в населени места и в обитаеми селските дворове. И така се случи в моя живот, че именно тази особеност на авлигата ми отвори очите за природата като цяло, за биологичното разнообразие и в частност за завладяващия и красив свят на птиците. Беше през далечната 2005 г. и аз вероятно нещо съм правил по двора на малката ни семейна къща в село Червен. Към онзи момент имах най-смътна представа за птиците и можех да разпозная безпогрешно врабче, сврака, естествено щъркел и като русенец – гларус. Някакво движение и крясък на птица в края на двора ми привлече вниманието, нещо ставаше на дървото до границата на имота със съседния. Точно там имахме „комшулук” – неофициална пролука и пътека в оградата, по която със съседите си разменяхме взаимни посещения. Когато се приближих видях с почуда гнездо на неизвестни птици, което беше построено на височина малко над 2 метра и на практика висеше точно над пътеката на „комшулука”. По-късно след питане тук-там разбрах, че жътеникавите собственици на гнездото се наричат „авлиги” и тогава осъществих първите си наблюдения върху техния живот с помощта на малък съветски монокуляр 6 х 30, а с помощта малка бояджийска стълба и фотокамера с 50 милиметров обектив – и първата ми снимка на гнездо с малки авлиги. Случката с гнездещата в двора авлига изглежда е отключил тайно носен у мен латентен интерес към природата и биологичното разнообразие, но и превърна тази красива птица в специален обект на желания през следващите години. И наистина сега, когато правя равносметка за времето след случката, излиза, че за авлигата съм отделял най-много време предимно за наблюдения и по-малко за фотографиране. Гнездото в червенския ни имот не бе щастливо изключение. През годините съм попадал на поне десетина гнезда на авлиги, построени в обитаеми къщи и вили. Едно от тези, които трудно могат да се забравят бе гнездо, построено на ореха до уличния входа на вила в село Нисово, Русенско. Гнездото висеше на 130 см от земята и беше толкова близо до входа към гаража, че собственика полагаше специални грижи и внимание да не го засегне с предното стъкло на лекия си автомобил, когато го вкарваше и изкарваше от двора. Птиците имаха пълен гнездови успех и дадоха на природата попълнение от 4 млади авлиги. Тук е редно да направя уточнението, че изборът на авлигите да построят гнездо близо до човека бе целенасочен и не може да се обясни с предположението, че по време на строителството му имота е бил необитаем от хора. Напротив, точно в този, а също и в няколко други случая, които съм проучвал, имотите са били непрекъснато обитаеми от хора по време на избора на място и построяването на гнездото. През пролетта и лятото на 2015 г. по време на размножителния период чувах песни на авлига в т.н. широк център на Русе, в квартал с къщи между шивашкото предприятие „Арда” и гимназията по корабостроене. В района няма обособен градски парк и аз съм сигурен, че авлигите бяха загнездили в нечий градски двор. Независимо дали са пристигнали в средата или към края на април, авлигите пристъпват към изграждане на гнездото едва през първите 1-2 дни на месец май. Дотогава те проучват потенциални места за гнездене. Особено изкусителни за избора им са единични дървета, отстоящи на 4-5 м от горски масив. В района на Басарбово открих няколко такива „изкусителни” места, което значително облекчи изследователската ми работа. Една липа се оказа отново достойна за вписване в книгата на „Гинес”: за времето от 2010 до 2020 година, съм наблюдавал 11 пъти гнездене на авлиги без прекъсване, а 4 пъти гнездото бе ситуирано върху една и съща клонка. Гнездото на авлигата се различава от това на другите видове както контруктивно, така и визуално. То не се гради върху основа от клони, а е захванато на три-четири места върху „V”-образно крайно разклонение на тънка клонка от дървото. Захващането се прави чрез плетене на възли около клонката. На практика гнездото виси, захванато с възлите по двете клонки. Първо се полага конструкцията, „арматурата”, като се използват дълги и здрави треви, след което тази конструкция започва да се изпълва със съдържание от по-къси и меки материали. Птиците често се възползват от човешкия отпечатък върху природата и с охота ползват изкуствени материали. Поставял съм на открито място, отстоящо на 20-30 м от избраното за гнездене дърво естествени (нишки от царевичак, предварително накиснати за половин час във вода) и изкуствени здрави нишки с дължина 35-40 см и съм налюдавал поведението. Наблюдателните птици веднага откриват склада със строителни материали и ги ползват с охота. Това е и добра възможност за правене на фотографии. При нормални условия гнездото се строи само от женската, а мъжкият осигурява безопасността на процеса, като стои на върха на дървото и следи за поява на опасност. След това съпровожда женската при снабдяването с гнездови материал, където продължава да се занимава с нейната безопасност. Това е особено важно когато женската прави конструкцията и трябва да „завързва” възлите по клонките, процес който би затруднил и човек без специални умения.Когато гнездото е почти завършено женската прави финално допълнително въшно конструктивно укрепване на цялото гнездо, използвайки отново дълги и здрави материали и отново чрез възли върху клонката или първата „арматура”. Това е и последната фаза на изграждането, за което общо са необходими 5-6 дни. Ден-два преди финала авлигите пристъпват към едно от основните си задължения, спазвайки божиите правила – копулациите. Имах щастието да наблюдавам, макар и само два пъти, това тайнство. И двата пъти това ставаше върху самата клонка, непосредствено до гнездото. Обикновено авлигата снася по едно на ден общо 3 или 4 яйца и никога не съм констатирал 2 или 5. Едва след снасяне на последното яйце тя ляга в гнездото да мъти. Този процес продължава 15-16 дни. През това време мъжкият поема грижата за нейната прехрана. За да осигури нейната и на гнездото безопасност той каца с храна в човката обикновено по горните части на същото дърво и подава тих сигнал, че поръчаната пица е пристигнала. Женската отива при него и си получава порцията, след което се връща в гнездото, но не бърза да продължи с мътенето. Преди това обръща яйцата внимателно, вероятно с цел да бъдат вентилирани и равномерно затоплени от всички страни. Не така стои въпроса, когато времето е дъждовно. Тогава женската изчаква да бъде нахранена от мъжкия в „спалнята”. Мъжкият храни женската в гнездото и през първите 3-4 хладни сутрини след излюпване на бебетата.Малките авлиги обичайно се раждат в последния ден на май или първите два дни на юни. Храната им през първите 3-4 дни се състои изключително от дребни, фини насекоми и паяци. Но след четвъртия ден неотменна част от менюто им стават плодовете от черница. От този момент нататък черницата е основна храна на авлигите почти до средата на юли: диетата в гнездото включва точно редуване на насекоми и плодове. Обикновено първите черничеви плодове узряват едновременно с раждането на малките.Сега вече можем да разберем причината за забавянето на гнезденето - птиците планират процеса и се съобразяват с узряването на основната си храна. При отглеждането се забелязва строга родителска специализация: едната птица осигурява насекомите, другата плодовете. Диетата е толкова успешна, че на 10-тия ден малките вече самостоятелно излизат от гнездото и прекарват значително време извън него, но все пак остават да нощуват там още 3-4 дни. Макар и все още да не могат да летят, след 14-тия ден малките напускат едно по едно окончателно гнездото, придвижвайки се с крака по клоните и се настяняват на различини места на същото дърво, където продължават да бъдат хранени от възрастните поне още 7-8 дни. Грижите на родителите за тяхната прехрана и безопасност продължават до средата на август, след което младите птици стават напълно самостоятелни. Многогодишните наблюдения ме навеждат към мисълта, че младежите мигрират до Африка самостоятелно и отделно от възрастните авлиги, ръководени единствено от софтуера на Твореца.

Полетът на авлигите е вълнообразен и наподобява този на кълвачите. Ако за женската са казва, че е отличен летец, то за мъжкия може да се твърди, че е виртуоз. Това си проличава добре в моменти на тревога и опасност. Мъжкият е способен да развие много висока скорост при активен полет. Съчетанието с необичайната му смелост и себеотрицание го прави опасен противник, с който трябва да се съобразяват мнозина крилати обитатели с нечисти намерия. Многократно съм го наблюдавал да прогонва доста по-едри от него съперници – свраки, чавки или сойки по много атрактивен и зрелищен начин. Благодарение на високата си скорост той успяваше да ги атакува с човка и тяло от различни посоки – отгоре, встрани, отдолу и за броени секунди ги отклоняваше от гнездовия район. Виждал съм го без колебание смело да атакува във въздуха реещ се в района на гнездото белоопашат мишелов. Авлигите приемат синявицата за много опасен враг и ги атакуват при всяка възможност. Русенското Поломие събира тези два вида по уникален начин: синявицата е многобройна и гнезди в скалите с концентрация 4-5 двойки на линеен километър скален масив, а авлигите са групирани около крайречните дървета в по-висока концентрация - 8-9 двойки на линеен крайречен километър. Често разстоянието между гнездеща авлига и синявица е не повече от 40-50 м и въздушните битки между най-красивите български птици са част от ежедневието. Незабравимо преживяване за един холандски фотограф бе момент, в който е снимал синявица, кацнала на клонка близо до гнездовата дупка. След една дълга фотографска серия от снимки, когато буферната памет на камерата е запълнена до краен предел, върху синявицата на клонката се нахвърлила мъжка авлига. Очевидно гнездото на авлигата се е намирало недалеч от дупката на синявицата и мъжкият е решил да я профилактира за всеки случай. За огромно съжаление, първо поради запълнената буферна памет и второ поради изненадата от събитието, фотографът не е успял да направи своя „кадър на живота си”. Големият стрелец, най-едрата наша змия, обича да ловува по дървета и поради тази причина представлява опасност за всички птици. Наблюдавайки гнездо на авлига в района на Нисово видях, макар и в клоните на съседно дърво, много едър голям стрелец. През главата ми мина неприятната мисъл, че този смок едва ли се е качил на върха на дървото, за да прави пейзажни снимки. След два минах отново и се оказах прав в опасенията си – гнездото бе празно, смокът бе изял трите малки. Интересен детайл от атаката бе факта, че гнездото изглеждаше външно непокътнато. Катерицата обича да си разнообразява менюто с яйца на птици и малките им. Намирал съм гнезда на авлига с липсващи яйца и малки, и подозренията ми са падали точно върху катериците, които не липсват в района. Характерна особеност на нападенията от катерица или друг бозайник, е че след атака гнездото е унищожено физически – или е съборено на земята или от него са останали да висят малки фрагменти по клона. Друг вид,чието присъствие абсолютно не се толерира е кукувицата. Правил съм няколко експеримента, в които чрез звукова имитация привличам кукувица в района на гнездо на авлига. Горката кукувица дори не успяваше да кацне наоколо и всеки път изчезваше с пълна газ, напълно разбита още във въздуха. Сойката е много опасен враг, защото има способността да се организира в група преди нападението на гнездото. Именно при нападения на организирани сойки съм наблюдавал феноменалните летателни способности на мъжкия, тъй като действието се развиваше около и в клоните на самото дърво с гнездото в рамките на 2-3 минути. Птицата разперва криле и опашка в максимален размах и започва да трепти с тях с много висока честота, подобно на колибри. При това скоростта му на движение във въздуха е много ниска, но за сметка на възможността за придвижване във всички възможни посоки хоризонтално и вертикално, показвайки на моменти, че може да лети дори и назад. Този начин на летене му осигурява предимството точно, но уверено и без риск от травма да заобикаля препятствията от клони. Метафорично казано авлигата наподобяваше жълто-черен дрон, управляван от умел оператор. В реалността точно нападения на организирани сойки са честа причина за загубата на малки. През 2013 швейцарски фотограф успя да заснеме на видео синхронизираната атака на две сойки. При съотнешение 2:2 нападателите нямат особен шанс. Атаката беше отблъсната, но въпреки това авлигите загубиха едно от четирите малки. Нещастието стана само за част от секундата, сойката дори нямаше време да грабне малкото, което от удара просто бе изхвърлено от гнездото, а смъртта бе следствие от падането на земята. Обикновено за нападение сойките се сдружават в група от две птици, предполагам че са брачни партньори. Но понякога групата се състои от четири или повече птици. Точно при групово нападение от 4 сойки съм наблюдавал друго уникално качество на авлигите – тяхното чувство за взаимопомощ. Макар да бях на правилното място и в точния момент, бях много изненадан, че сойките са най-малко четири. При такъв род събития с много участници наблюдателят е силно затруднен да бъде максимално обективен. И двете страни се бореха с пълни сили сред шумни крясъци на участниците, сред които изпъкваха тревожните призиви на нападнатите. Така или иначе, първото нещо което си помислих бе, че този път авлигите нямат голям шанс за успех. Наблюдавах сценката с бинокъл от 30-40 м и дори се замислих дали да се намеся и ако се намеся, какво точно бих могъл да направя в случая. Но не ми беше дадено много време за размисъл. Изведнъж установих, че нападнатите получават помощ от друга двойка авлиги, вероятно най-близките им съседи откъм реката. При съотношение 4:4 шанса за успех мигом се обърна в полза на авлигите. И наистина 30-40 секунди след появата на помощта сойките бяха прогонени без загуби от страна на бранителите. Удивителното в този случай бе, че тези, които се притекоха на помощ са били в същото положение на родители, които се грижат в този момент за своите малки. В руската орнитологическа литература може да се срещне твърдението, че авлигите са твърде необщителни и затова се срещат предимно единично или най-много по двойки. Моите проучвания намират тази теза за дълбоко невярна. Още след първите ми увлечения по авлигите в Червен забелязах, че в разгара на размножитения сезон птиците често си устройват форуми, в които общуват 2 или 3 двойки. Обикновено за такъв форум се избира дърво, което заема средищно място между няколко двойки. Нормално е във форума да се устройват по няколко събирания на ден. Събранията са доста шумни, но на тях не може да се види някаква форма на агресия. Склонен съм да оприлича птичия форум с кръчмите при хората. Наблюденията ми са многократни и изключват предположението, че съм бил свидетел на някакво случайно събитие. Също така по време на мътенето и на отглеждането на малките, често единични птици от близкогнездеща двойка идват да навестят гнездото на съседите и да се убедят, че там всичко е наред. При това присъствието на гостите се приема съвсем спокойно и с пълно доверие, без никакви драми и прояви на ревност от страна на домакините. През 2016 г. един британски фотограф с голямо вълнение в гласа ми разказа история, в която двамата родители са били едновременно край гнездото с малките и в този момент до тях кацнал втори мъжки. Фотографът, възрастен човек на 75 години, не успял да направи кадър с всички участници, защото както и да се е опитвал да композира снимката , един участник оставал извън обхвата на 600-милиметровия му твърд обектив. Той просто не е се е сетил навреме да заснеме сцената на видео. В края на май и първите дни на юни 2017 наблюдавах късно изграждане на гнездо от авлиги. По това време малките на останалите вече са били излюпени. Първото им гнездо вероятно е било унищожено от хищник или буря и птиците са решили, че имат достатъчно време да направят втори опит.Гнездото бе построено ударно за 3-4 дни, но в направата му участваха две двойки или поне 4 птици. Отначало бях впечатлен, че логистиката беше безукорно организирана и материалите пристигаха много бързо и това донякъде ме озадачи, но на няколко пъти четиримата строители се струпваха едновременно и беше вън от съмнение на какво събитие съм свидетел. За мен все още остава загадка поведението на помагащите птици – точно в този момент те би трябвало да имат новоизлюпени малки. Най-реалистична обаче бе алтернативната хипотеза - че помагачите са зрели мъжки и женски индивиди, но не са брачна двойка, а просто възрастни птици останали без брачен партньор за сезона. През първата седмица на юли 2019 имах щастието да наблюдавам също толкова интересно поведение на женска авлига. Натъкнах се отново на необичайно късно изграждане на гнездо по време, когато малките на нормалните двойки отдавна би трябвало да са напуснали гнездата. Птицата носеше материали и изграждаше гнездото, но липсваше мъжки, който да партнира и охранява. Всеки ден наблюдавах една и съща картина и отбелязвах напредъка по строителството. Вместо обичайните 5-6 дни гнездото беше завършено почти напълно за 8-9. Липсваха само допълнителните външни укрепвания. След което авлигата изчезна, без да бъде притеснявана по какъвто и да е начин. Семантиката на това поведение за мен означаваше, че женската птица, останала за сезона без партньор се упражнява през свободното си време в изграждането на гнездо и придобиването на умения, които ще са и необходими в живота.

Авлигата има много народни имена - гроздарка, златен кос, профирка, саръасма. Повечето са свързани с цвета на оперението или с хранителните й предпочитания. Дори турското наименование – саръасма - е съчетано от двете особености (от тур. саръ – жълт; асма – дворна лозница). „Профирка” е метатеза на думата „порфирка” и произлиза от думата „порфир” – наименование на червен минерал; червения цвят е царски символен цвят от дълбока древност, от тук и „профирка”, което ще рече царска, благородна птица. Английското наименование също е съчетание от две думи „Golden Oriole” и има сходно значение. Втората дума „oriole” произлиза от латинската дума „aureolus”(златен) и фактически дублира първата. Т.е. буквалният превод би трябвало да звучи като „златна златица” и има връзка както с цвета, така и с благородния етикет. Етимологията обаче на първото и основно име на птицата - „авлига” - тънеше в неясноти и предположения. Една от целите на това изследване е даде точен и недвусмислен отговор на въпроса – какво означава наименованието „авлига”.

Нашата малка семейна къща в Червен се намира на красиво панорамно място, което от около 40 м височина ми откриваше великолепна гледка към селото, каньона на река Черни Лом и средновековната крепост. Благодарение на него установих една от първите особености за авлигите – необикновено голямата им концентрация в крайречните райони. Наблюденията от средновековната крепост край селото сочеха същото. Тези констатации бяха потвърдени по-късно при теренни проучвания и обхождания на долините на Бели, Мали и Русенски Лом – крайречните горички и дървета се пукаха по шевовете от авлиги. Започнах да намирам и гнезда на авлиги, които висяха на неголяма височина точно над водата. Малко по-късно направих изследвания на крайречния район около бившите рибарници край село Басарбово. Високите панорамни скали отново ми помогнаха в наблюденията, които показаха още по-голяма концентрация на авлиги, може би заради наличието на голям брой рибарници покрай реката. Започнах да откривам гнезда, които висяха над водата и на рибарниците. Над малкия канал, който ги снабдяваше с вода от реката, също висеше гнездо на авлига, в съседство с гнездо на торбогнезден синигер. Авлигите с охота ползват гнездов строителен материал от кочаните на папура във влажните зони. Гнездата, построени с такъв материал видимо са съвсем различни от гнездата, построени извън влажните зони. Те удивително приличат на гнезда на торбогнезден синигер. Ако искате да наблюдавате и снимате естествения процес на събиране на материал за гнездо от авлиги, бъдете между първи и пети май във влажна зона с папур, в близост до единични дървета и река. Резултатите от наблюденията ми бяха в съответствие с данните от специализираната орнитологическа литература, които сочеха, че авлигата предпочита да обитава крайречни и крайезерни хабитати. През 2016 и 2017 г. мои клиенти с плаващи укрития направиха отлични фотографии на авлига в рибарник. И тази година за пореден път открих гнезда върху върби, които се намираха в изцяло заблатени места. В моите очи авлигата вече изглеждаше не само като птица на крайречните хабитати, но и такава на влажните зони. Но въпреки това обощение и множеството безплодни разговори с орнитолози и филолози все още нямах отговор на въпроса за загадъчното име на авлигата.

Една щастлива случайност се превърна в първата плаха светлина в тунела на незнанието. Правих проучвания в областта на ранната българска история във връзка с една невярна легенда за азиатския произход на старите българи и връзката на името им с наименованието на река Волга, легенда, незаслужено господствала в европейската историография близо 300 години. Руските източници обясняват произхода на името на великата евразийска река с праславянската дума „Vьlga” (ср. во́лглый – волога – влага), или казано по-просто „Волга” означава голяма влага, голяма вода или просто река. Това съвпада напълно и с паралелните тюркски имена на реката - Итил, Едил, Атъл – които също означават просто „река”. Първата проява на съмнение, че вериоятно съм на прав път, бе руското име на авлигата - „иволга” и както се вижда то изцяло съдържа името на реката. Руските лингвисти считат, че името „иволга” има същия праславянски произход, но обясняват името на птицата с древна представа, че авлигата е предвестник на дъждове. С изключение на вятърничевото предположение, че авлигата е предвестник на дъждове и влага, останалото бе в унисон с моето вече ясно изградено предположение. Името „иволга” звуково е много близо с наименованията на птицата в литовския език - „volunge”, в латвийския - „vālodze” , в украинския - „вивiльга”, в белоруския – „ авяльга”. Въз основа на голямото сходство между българските и полски имена на птиците направих консултация с известен полски орнитолог за местното име на авлигата „wilga”. Отговорът, който получих не предизвика някаква изненада. На полски думата „влага” - е „wilgoć” (вильгоч), т.е. името на авигата „wilga” означава нещо влажно, мокро. Картината взе да се избистря още повече, но реших да направя последно усилие, като проверя как стоят нещата в сърбо-хърватските езици. Произхода на хърватското наименование на авлигата „vuga” и сръбското „златна вуга” се обясняват отново с прасляванската дума за влага „Vьlga”. В сръбския език „вуга” означава както влага, така и влажна птица. Намерих езикови примери като „вугин смрад” със значение – миризма на влага; „смрди као вуга” със значение „смрадлива птица”. Думата „влага” можем да я намерим в Старобългарски речник, БАН - Институт по български език т.1, стр. 170.

В заключение мога да изразя тезата, че думата „авлига” произхожда от древна праскитска (прасляванска) дума „Vьlga”, която означава „влага”. Корена на нашата дума „влига” е съзвучен и стои много близо до старобългарската и съвременна дума „влага”. В орнитологически контекст „авлига” означава „влажна птица”, която предпочита влажни места, места близо до реки и езера. Впрочем, за 15 години системни наблюдения на този вид не съм виждал авлига да пие вода. Но пък много пъти съм бил свидетел на нейното къпане, дори някъде из фотографските си ахиви би трябвало да имам неособено добър кадър на млада къпеща се авлига. Къпането наподобява това на пчелоядите. Птицата зависва за кратко време във въздуха и от 2-3 метра височина се бухва във вода, обикновено недълбока и след 2-3 секунди излита във въздуха. Думата „авлига” е тъждествена с аналози от почти всички източноевропейски езици. Тази констатация означава още поне две неща: че древните ни прадеди са имали много точна представа за дълбоката същност на биологичното разнообразие, което ги заобикаля; думата и нейното значение е поредно доказателство, че произхода на нашите предци е местен балкански и няма никаква връзка със степите на Централна Азия или чукарите на Кавказ.

https://youtu.be/AEo1zPR-CKo

Автор: Илиян Вълчанов

Заглавна снимка: Ингеборг Фийни (Белгия)

Снимки в статията : Илиян Вълчанов, Ото Плантема (Нидерландия)

Клипове: Илиян Вълчанов