Как бяха измислени волжките българи и Волжка България

Днес ви представяме пета част от изследването на нашия автор Илиян Вълчанов. Тази статия изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на TheSite.bg. 

Известията  на неколцина средновековни арабски и европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са  широко известни. Те са  крайъгълен камък на една от теориите  за произхода на българите – тюркската, която е  господствала в Европа почти  четири века , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име сред историците в Европа през XIX  и XX век, което да не се е повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно е успяла да премине  и  през дебелите зидове на атонските манастири, поради което   Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”  Смятания  за патриарх на българската история  и основен глашатай  на тюркската теория за произхода на българите Васил Златарски пише в „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) „: „Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописии и хуни (Χουννοι /  ουννοι Hunni) у европейските автори...”. Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят с очевидния факт, че в антична древност голямата река е била известна на европейските  географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на реката е било известно само с  няколкото си тюркски имена – Атил, Итил, Идел и Етилия, но за Волга никой не бил чувал или чел. Най-ранното използване на името „Волха”  е установено в географски трактат, написан на латински език през 1521 година. Тюркската теория е сложно породен научен куриоз. Тя е изобретена през втората половина на XVI век от ватикански фалшификатори, но е наложена като научен мироглед от руските имперски историци. Че учени като Иречек, Успенски, Златарски  и неговите последователи  само са я транслирали на български език, говори красноречиво и факта, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата изследователи от Руския археологически институт в Констатинопол, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих, започва трескаво да търси и анализира човешки  черепи в некрополите и първо ги сравнява с чувашки, казански и приуралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с данни как очакването им за сходство се срутило с гръм и трясък. Истинско земетресение  в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни те откриват в строителните знаци върху каменни блокове  множество латински букви и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи  като  ЖУЛ , ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”, изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви.   Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето на  цар Симен, т.е. първата третина  на IX век. Само че базиликите не се строят от граматици, а от майстори строители. Откритието  на Успенски означава, че за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била част от  културата на местното население вероятно стотици години преди това. 
Въпреки лесно видимата  несъстоятелност на теорията за тюркския произход на българите , тезата за кръвно родство между дунавските българи и волжките булгари продължава да се радва на голям  брой привърженици. „Булгаризъм” е  сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, които са  потомци на фадлановите волжки булгари,  са и роднини на съвременните българи. Основни  апологети на това движение са  Татяна Ярулина  и    Фархад  Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство и  чрез  един  съмнителен руски превод на препис на преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези на оригинален труд, написан през втората  половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка страна отрича правота на другата да се нарича  наследник на древните булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки  е Атӑлçи́ Пӑлха́р  - фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски   -     Idel Bolğar, фонетично - „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен  вариант на оригиналното тюркско наименование.  Очевидно прелюбопитното обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите за наши роднини също забравят удобно, че в латинските и гръцки извори, каменни надписи и метални печати от  V  до края на IX век  българите са изписвани „вулгари”, а наличието на изписването „българи” се дължи на късен препис на преписа или редакторска и преводаческа работа отXVIII – XIX век.
Пътеписът на Ибн Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на  персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо, Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век.  
През 1923 година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза  в град Машхад, Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски препис, за който се е мислило дотогава че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател  е  емигриралият от Русия лингвист  и специалист по Изтока Ахмедзаки Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния – т.е. само на 200 км от „Волжка България” , един от лидерите на башкирското национално освободително движение 1917-1920 г. и  краен пантюркист.  През 1935 година правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан: „Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид  ибн Хамад,  клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн  Абас  ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”
През 1939 г. книгата е издадена  в превод на Андрей  Ковалевски и редакция  на  издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34 съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент  от „Речника” на Якут ар Руми.  През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата  в Германия. За кратко време  пътеписа се превръща в един от най-популярните тесктове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската филмова продукция  „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999 година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холвуд излиза друг филм със същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио Бандерас.
Един от най-впечатляващите факти, които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан  нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно  е цар на страната на сакалибите, в която съуправляват още трима негови колеги, наречени също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булфар. В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад. Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо кратко, но и съвсем неутрално „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно мълчание по този особено важен въпрос повече от 80 години. Същото се отнася и за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че  за Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е абсолютно невярно, защото и русите и народа „вису”  са северни народи, но са споменати с конкретните си имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводача и редактора  с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е позволил още една манипулация – изписва името на жителите „болгар”. Традиционно от времето на Татишчев (XVIII в.)  руската историография използва името „болгар” за означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този „дребен” проблем е изправен едва във второто издание на книгата от 1956 година, а превода отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите, които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание от 1956 г., а коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във второто издание политическите мотиви отново са надделяли над научните и „сакалибите”  са си останали популярните „славяни”.
А.В.Тоган също издава книгата си с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939. В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо подзаглавие, което няма нищо общо с оригинала : „Aḥmad b. Faḍlān b. al-Abbās b. Rāšid b. Ḥammād war der arabische. Autor des Reiseberichts über eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21. Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922 ankam -  Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките българи и  пристигна там на 11 май, 922” . Формално основание за манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи  в заглавието завършва с „и други”. По същество обаче, в основата на безскрупулните му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната  уловка е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв начин.Тоган упорито защитава добре звучащата за германкото ухо теза, че волжките българи и дунавските са части от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в нелегална тюркска организация. Почетен доктор е на университета на Манчестър от 1967 година. И така, след измислените Малка България, Тъмна България и Голяма България, след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За западноевропейските историци от първата половина на ХХ век  откривателя на Фадлановия пътепис - Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш порядък, а фалшивите му тези са защитени от научна критика.
За разлика от неутралните подходи  към заглавията в руските и немското издания, българското определно води класацията  по манипулативност  - „Пътешествие до Волжка България”, превод от арабски  Г. Наумов, ИК "Аргес", София, 1992. ”  Ще дам  пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.  читателя влиза в ново заблудждение,  че руснаците  са славяни, а в други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи. Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател. Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските пътешестевници е било ясно , че волжките българи са славяни. Това показва, че манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и Крачковски,  а те просто безкритично  са се  отнесли към заблудата,останала меродавна в Европа от старо време.
Преписът на Ибн Фадлан е написан на куфическа арабска писменост. В  бележките си към първото издание А.Ковалевски обяснява подробно проблемите при транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от  малко известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките,  и предаването им с арабската писменост. Така научаваме, че проблеми при превода  могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г” често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни „ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като „Пълхар” и като”Болфар”, каквото всъщност е съвременното звучене на чувашки или татарски език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът  е персиец, а в случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите, проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956 година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от различни издания на книгата:
Руско издание от 1939 г.: „ Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните ...”

Руско издание от 1956 г., същият преводач : “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните...” 
Българско издание от 1992 г.: "Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар - цар на славяните ...”
Американско издание 1979 г. на университета в Индиана, превод от арабски ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached ...”  „Когато писмото на Алмъш ибн Шилки йълтавар, крал на сакалиба пристигна...”.  Забелязва се пълното смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в текста вече присъства  тюркската благородническа титла „йълтъвар” – важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.  Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”  не са манипулирани в „славяни”.  Американското издание е особено важно за нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на английски изписването и фонетичното звучене на  волжките булгари е съвсем различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското „Болфар”. Именно  „булфар”, а не „булгар”  звучи и наименованието на ценните животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици, обстоятелство, на  което защитниците на теорията за тюркския произход често без основание се позовават.
Да видим какво представлява т.н. „Волжка България” в началото на Х век, според първите изследователи – Ибн Русте и Ибн Фадлан, чиито впечатления са почти от едно и също време – между 910 и 922 година след Христа. Малка териториална област с малобройно население от 4 сродни северни тюркски племена, намиращи се в начален и съвсем примитивен процес на политическа консолидация под ръковоството на един вожд. В същия начален етап е и процесът по приемане на новата религия – исляма. Волжките туземци имат щастието да обитават малка, но за сметка на това много атрактивна в търговско отношение територия  около устието на река Кама при вливането  и във Волга. Двете големи реки обединяват огромните си водосборни райони и заедно с големия брой пълноводни и плавателни притоци образуват гигантска транспортна мрежа, по която могат да се превозват и обменат стоки между Севера и Юга. Мрежата достига през Каспийско море до Кавказ и  Персия, удобно пресичайки китайския път на коприната. Успешната търговия и лесните пари са допълвани от дребни, но редовни обири на съседните племена. От север  традиционните експортни стоки са ценни дивечови кожи, роби и млади проституиращи жени, от юг  - живи селскостопански животни, плодове, подправки и занаятчийски произведения.  Същевременно волжките тюрки се намират под политическата зависимост на хазарския хаганат, ситуиран между каспийското устие на Идел и западните брегове на Меотидското езеро (Азовско море). Тази зависимост е по-скоро символична, тъй като освен плащане на данъци и едно заложничество на сина на вожда, тя не е свързана с  други отрицателни последици за местните хора. Според Ибн Русте народа балкар (ал балкарийа) се състои от три сорта: барсул, ескел и балкар. Използването на думата „сорт” означава близко родство между тях.Тук е необходимо да подчертая отново, че верни на манталитета си да манипулират,  руските преводачи отново са записали народа като „булгар”. Според Ибн Фадлан, Алмъс е цар на 4 народа, като са назовани три от тях: булфар, суваз и аскал. Ако обощим сведенията на двамата ще забележим, че „асгал” съвпада с „аскал”, „балкар” с „булфар” ,  останалите два са „суваз”  и „барсул”. 
Археологическите останките от някогашните градовете Булгар, Суваз/Сувар и Биляр дават една добра представа за големината на владението на Алмъс. Средновековния град Булгар се намира на 70 км южно от Казан и на 4 км от река Волга, близо до днешното село Приволжский. Град Биляр се намира в непосредствена близост до днешното градче Билярск, на 90 км североизточно от Болфар и 45 км  от брега на река Кама. Средновековния Сувар е ситуиран в околността на съвременното село Кузнечиха  - намира се на 45 км югоизточно от Болгар и на 60 км югозападно от Биляр. Сведенията на Ибн Фадлан напълно доказват разположението и разстоянията между тези три най-важни места. Ето какво ни е написал Фадлан: „Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета, а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите от неделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха ...”
От текста се вижда, че от неделя до сряда вечерта пратениците са тръгнали от седалището на Алмъс към другите по-нископоставени си колеги- царе и са се върнали в рамките на 4 дни. Можем да си представим алмъсовото владение като приблизителната територия между Русе, Разград, Силистра и река Дунав. От трите средища Булгар има стратегическо предимство пред Биляр и Суваз, защото се намира почти до река Волга. Не е случайно, че точно там  е определено мястото за акостиране на плавателни съдовете, заедно с тържище, складове и места за отсядане на търговците. Поради тази причина постепенно името „булфар” получава по-голяма известност се превръща  в своеобразна търговска марка.
В следващата част ни предстои да направим сравнение на материалната култура, езика, писмеността, нравите  и обичаите на местноото население и ги сравним с тези на европейските българи от първата четвърт на Х век. 
Материална култура
Във времето,  когато Голямата базилика в Плиска е една от най-големите и представителни сгради в Европа,  дворецът на Крум или Муртаг като архитектурнен план и строителна технология е копие на двореца на Диоклециан в Салона, а цар Симеон  е базилевс-съимператор на Ромейската империя, коронован във Влахернския дворец и в центъра на Константинопол  е издигнат  негов бронзов паметник, живота във волжкото владение на Алмъс  протича сякаш в епохата на Адам и Ева. Местните туземци живеят в палатки, палатка – но по-голяма от обикновените  представлява и „двореца” на Алмъс. Тухлата, керемидата, камъка и бетона са абсолютно непознати материали. Непознато е и дървото като строителен материал. Единствените дървени сгради са построени до пристанището и са собственост на руските търговци. Няма изградени пътища, липсват елементарни защитни съоръжения около населените места като ровове, насипи или стени. За водоснабдителна и канализационна система въобще не може да става и дума. Затова и преводачът на руското издание в бележките си срещу името „Булгар” е записал – страна или град? Арабската дума за  град  е „мадина”, а Фадлан я използва само при споменаване столицата на хазарите. Както вече споменах, „булгар” при Фадлан има смисъл както за населено масто, така и за област, но авторът използва друга арабска дума - „балад”, което означава  страна или местност. Очевидно Фадлан е бил затруднен да използва думата „град”  за седалището на Алмъс, защото на практика град в общоприетия смисъл на думата няма , а вместо него е налице обширна равна поляна, върху която са разпънати шатрите на населението. Тук е уместно  да припомня  подзаглавието на манипулатора Ахмедзаки Тоган, в което твърди, че пътуването на посолството е до „столицата на волжките българи”. Двеста години по-късно, през 1136 г.  Абу Хамид Ал Гарнати – Испанеца посещава Булгар и отбелязва наличието на „голям” прогрес -  Алмъсовата поляна вече има облик на градче, къщите са построени от боров материал, а селището е оградено от дървена защитна стена, за която е използван  дъб.
Няма сведения от Ибн Русте и Ибн Фадлан, от които да съдим за наличие на развито занаятчийство – металообработване, керамично производство, килимарство и други. Последният споменава за интересни вещи, които е видял в шатрата на Алмъс – килими, скъпи съдове и брокат, но всички те са внос от далечни страни. Дори царския шивач е арабин, жител на Багдад. Два века  по-късно Абу Хамид  – Испанеца потвърждава, че ситуацията с металообработването не се е променила, металите и металните изделия продължават да се внасят от други страни. Ето какво пише той по този въпрос: „А тези мечове, които доставят от страните на исляма в Булгар, носят голяма печалба. След това булгар ги пренасят във Вису, където живеят бобрите, след това жителите на Вису ги носят на Йуру и те ги купуват за самурени кожи, за роби и робини.”  Тази сведения ярко  контрастират на ситуацията в Дунавска България – почти няма средновековно селище, в което да не е развита собствена металургия, металообработка и керамично производство. Противоречиви са сведенията и за селскостопанскаата култура на местните жители. Ибн Русте твърди, че ал-балкарийа са земеделски народ и отглеждат много видове зърнени култури, като пшеница, ечемик, просо и други. Същият автор обаче казва, че в страната им преобладават гъстите гори и блатисти места. Със сигурност можем да твърдим, че по това време владението на Алмъс попада изцяло в зоната на Великата тайга и лесостепите и степите се намират извън контролираната скромна територия. Логично би било да мислим, че при тези климатични условия, производството на зърнени храни ще бъде проблемно, дори невъзможно. Ибн Фадлан потвърждава, че зърнените храни присъстват на местната трапеза и че хората ги отглеждат, без да отрича изрично, че част от тях се внасят от съседни страни. Сигурно е обаче обстоятелството, че местните  не умеят да съхраняват зърното и то бързо става негодно за консумиране и опасно за здравето. Ето какво пише Фадлан по въпроса:  „Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо  е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите нагощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз,  пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си, копаят кладенци и закопават храната си в тях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и  променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.Те 
нямат масло, нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.”  Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.
Няма никакви данни за развитие на животновъдство във всичките му форми. По тази причина в диетата на местните липсва мляко и млечни продукти. Тази особеност контрастира рязко на известията на хронистите, че траки, скити и българи са традиционни млекопийци. Според двамата автори, хората на Алмъс ползват в ежедневието си коне, но изглежда, че нямат традиции в развъждането им.  Набавят си ги чрез грабеж от съседния народ буртас, чиито основен поминък е именно животновъдството, за което съобщава  Ибн Русте. 
Външен вид
Без да описва отделно външния вид на местните хора, Ибн Фадлан ни е оставил достатъчно данни, по които можем да получим представи за техния облик. Маршрута на посолството започва от Багдад, преминава през Иран и заобикаляйки страната на хазарите се отлонява на изток към Средна Азия, след което прави завй на запад по посока на Атил, за да достигне до земята на Алмъс. Така пътя на Фаблан минава единствено през тюркски племена. Първата му среща с русите го впечатлява много и той описва техните характерни черти, с които те се открояват не само от жителите на Средна Азия, но и от „волжките българи”: „ Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми - с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън.Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.”  Откроява се и тяхното облекло, което е различно от всички останали, които живеят на левия бряг на Атил. Следователно можем да приеме, че „волжките българи” са антипод на русите – по-ниски, брюнети  и с тъмен, матов цвят на кожата. За  матовия   ( изглеждащ нездрав)  цвят на кожата Фадлан изрично е записал следното си впечатление:” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни.” Впечатленията на Фадлан за външния вид на русите съвпадат с описанията на европейските хронисти за траките и европейските скити – хуни, алани, гети и др., т.е. за етническия микс на дунавските българи, които са  едри и силни хора. Археологическите разкопки на некропола край с. Кюлевча , датиран към първата четвърт  на  IX век разкриват,  че 28%  от погребаните войни в масовия войнишки гроб са били с ръст от 1.80 м  и повече . Сред индивидулните погребания на обикновени хора също се срещат скелети с ръст над 180 сантиметра.  
Когато в началото на ХХ век археолозите започнали да разкопават некрополи в Източен Туркестан и да откриват отлично запазени мумии на бели, русокоси и червенокоси хора, историците получили визуално потвърждение на твърденията на древните хронисти за характерния масов обичай на траки, илири и европейски скити да татуират телата си. В това отношение Ибн Фадлан  направил същото като Херодот, Страбон и Амиан Марцелин - описал силното си впечатление за татуировките на русите: „Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски  и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.”  Татуирането, като вековна традиция сред скити и българи било чуждо както за ал-балкарийа, така и за всички тюрки, които посолството срещнало по пътя си.
Нрави и обичаи
Ибн Фадлан е описал достатъчно подробно погребалните обичаи на волжките туземци: „И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца - едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” На пръв поглед в текста става дума за обичай при погребване на мюсюлмани. Но Фадлан също е мюсюлманин и очевидно  необичайността на ритуала  го е провокирала да го опише. Всъщност Фадлан е описал много добре спецификата на т.н. нишово погребение, при което след изкопаване на гроба се издълбава встрани ниша и покойника се поставя в нея така, че над него да има здрава ненарушена почва. Това изглежда  е нещо съвсем ново и непознато за мюсюлманина-арабин Ибн Фадлан  и  по-скоро е свързано с културата на местните хора, преди приемане на исляма. Въпреки всичко  последното изречение звучи обобщаващо, че погребалния обичай се прилага за всички жители, а не само за приелите исляма: ” Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” 
Нишовите погребения са непознати за културата на дунавските българи. При общо проучени  над 3000 средновековни гроба на територията на България, които са датирани VIII – IX век,  археологически разкопки са установили едва 20 нишови погребения (0.7%), от които в некропола при с. Кюлевча – 16, с. Ножарево   2 и Девня 2. И днес в България нишовите погребения се практикуват само от българските тюрки –  турци и татари. При българите мюсюлмани (помаци) от Западните Родопи обаче, нишовите погребения са непознати. Можем да обобщим, че Ибн Фадлан е описал един начин за погребения на хора, типичен за тюрките, а не за мюсюлманите.
Брак и секс
Траките, европейските скити и българите са известни със своето многоженство (полигамия), разбира се във времената преди приемане на християнството. Този факт винаги е впечатлявал съседните народи, които са били моногамни , особено гърците не пропускат възможност да пишат за екзотичните нрави на техните балкански съседи. И наистина, Фадлан свидетелства не само че русите, като истински северни скити  многоженци, но и фокусира вниманието си върху необузданите им оргистични  сексуалните  нрави. При т.н.”волжки българи” няма данни за такава полигамия, още повече, че ислямската религия не я забранява и възпрепятства.
Ибн Фадлан описва еднаквото крайно строго отношение към свободния секс, изневярата и педерастията на различните тюрски народи, които са абсолютно неприемливи за обществото им, а установините прояви се наказват безусловно със смърт. Ето какво е писал Фадлан за  огузите: „Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.” За педерастията: „Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин  – правоприемника на  царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: "Събери тюрките." Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: "Искаш ли да го съдя действително или наужким?" Той отвърнал: "Действително." Заповядал му: "Доведи сина си!" Довел го. Той казал: "Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!" Фадлан описва налогична картина и при хората на Алмъс: „Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво.” През средата на ХIII век Вилхелм (Гийом) де  Робрук минава през владенията на Златната орда от Константинопол до Монголия и пише почти същото за нравите на татарите в „Пътешествие до източните страни”: „Убийството на човек те наказват със смъртна присъда, също както при извършване на сношение не със своя жена.” 
Законът за съдене на хората (Законъ соудный людьмъ) е оригинален акт на българското средновековно право, без  аналог във визатийското. Приема се, че ЗСЛ изразява българското обичайно право, адаптирано през нормите на християнската религия, т.е. става дума за закон от почти същия времеви хоризонт, в който се случва пътуването на Ибн Фадлан. От общо 32 члена текст  в ЗСЛ в  са предвидени 10 члена – от 4 до 13, които третират в детайли казуси, касаещи пълна гама секс

Още от Къси разкази

Базилевсът Муртаг преименува "вулгарите" на…

07.07.2021

Първата добавка към Манасиевата летопис и грешния…

17.06.2021

Т.н. карта на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария” е създадена от…

08.06.2021

"На пътя" от Стефан Д. Стефанов

15.11.2019

Всички от Къси разкази