"На пътя" от Стефан Д. Стефанов

Къси разкази 15.11.2019 | 03:11ч.

Радмил се потеше обилно под горещото септемврийско слънце. Маранята танцуваше над изпечения и сух асфалт и приближаващият се от запад автомобил ту изчезваше, ту се появяваше, като същински призрак. Радмил си рече „сега или никога“, изля върху зачервеното си чело последните капки вода и захвърли безполезната бутилка зад гърба си. Изпъчи се, протегна ръка с вдигнат нагоре палец и зачака, призовал със сетни сили свежарска усмивка на лицето си.
Автомобилът се приближи достатъчно, за да разпознае предназначението му – черна предница, черна задница, бяло купе; Аризонска щатска полиция. Почувства се изключително кофти, защото в неговия случай полиция можеше да означава проблеми, особено тук и сега.
Той бързо свали ръката си, но вече бе късно – шофьорът включи за секунда сирените, намали и отби до него. Видя, че беше жена.
Тя отвори вратата и слезе бавно, протягайки гърба си, явно схванат от дългия престой зад волана. Макар и да се боеше от срещата с нея, Радмил не можа да отрече, че бе симпатична – хубаво лице, правилни и симетрични черти, стройна фигура. Раменете й бяха малко по-широки, отколкото бе по вкуса му, но в случая не можеше да подбира.
– Добър ден! – поздрави тя с ясен и мелодичен глас. Усмивката и любезността обаче не можеха да го подведат – дясната ѝ длан бе облегната на дръжката на револвера, поклащащ се при всяко движение на бедрата ѝ.
– Добър ден, полицай! – отвърна Радмил, както бе чувал други да го казват.
– О-о-о, май не си от Аризона, а? – подхвърли тя.
– Всъщност не съм и американец – рече той директно. Невероятно, бе разпознала акцента му от толкова елементарна фраза. – От България съм! На студентска бригада.
– И как стигна от студентската бригада до стопаджийство на Магистрала 66, момче?
– От интерес! – побърза да отвърне Радмил. – Сезонът свърши, а с него и работата ми в къмпинга. Реших да оползотворя последните две седмици от престоя ми в САЩ с пътуване на стоп.
– Аха. Защо пък не, този път е направо исторически! Няма по известен от него по целия свят!
Той кимна нервно в знак на съгласие.
– Накъде си тръгнал сега?
– Поне до Агила, след това Финикс и накрая – Амарило.
Тя го огледа от глава до пети и рече:
– Изглеждаш ми свестен. Как ти е името?
– Радмил.
– Е, Ръдмъл, аз също пътувам за Амарило, както и Бари, моят стопаджия от по-рано. Не мисля, че момче като теб, особено от друга страна, трябва да пътува само на стоп по магистралата. Ако искаш весела компания, скачай отзад!
Радмил не знаеше какво да каже – очакваше полицайката да му създаде грижи, да се заинтересува от документите му, а всъщност тя с лекота бе разрешила проблема му от последния един час – никой не искаше да го вземе на стоп. Не че беше грозен или пък изглеждаше странно – най-нормална българска физиономия. Ала ето, че вече двадесетина шофьори го бяха подминали без дори да намалят. Романтичната му представа за автостоп по шосе 66 бе помрачена от опита му до момента – едва двама души го бяха качили, но след има няма 50 мили рязко изпитваха потребност да продължат сами.
– Всъщност, идеята ми допада – приемам с удоволствие! – отвърна той.
– Чудесно! – възкликна полицайката. – Тъкмо ще оживиш атмосферата. Метни тази грозна раница в багажника и сядай отзад! Между другото, аз съм сержант Хърли!
Ръката, която го разтресе целия при здрависването, беше здрава и съответстваше на рамене, които бе оглеждал преди малко.
В багажника вече се въргаляше пътен сак, вероятно собственост на Бари. Радмил затвори капака без да го блъска и побърза да седне отзад. Без да чака сержант Хърли да му напомни, той закопча колана си. Хвърли един бърз поглед към мъжа, седнал в другия край на седалката. Беше се подпрял на стъклото с шапка, чиято козирка закриваше очите му и тихо дремеше.
Моторът на Интерсептора изръмжа и колата се понесе напред със свистене на гумите. От другата страна на решетката полицайката вече дърдореше:
– Така си обичам аз, все на път, от изток на запад и от запад на изток, ден след ден, в търсене на нещо интересно! Бари може да ти го потвърди! Обичам да минавам покрай старите бензиностанции, изоставените магазини и самотните телефонни постове. Пътят е моят дом! Бари може да ти го потвърди! Бари, Бари, кажи на Радмил колко хубаво си изкарваме!
– Той май спи… – подхвърли Радмил, но не успя да довърши, защото сержант Хърли настъпи газта и изви рязко волана, за да изпревари камиона, който бе настигнала. Коланът се вряза болезнено в кожата над яката на тениската и пристегна ребрата му, спирайки дъха му за момент.
Радмил се сепна, защото Бари залитна и се блъсна в рамото му. Младият българин го подпря и му помогна да се изправи.
– Хей, приятел, затова не трябва да спиш по време на път!
Бари обаче не се върна сам на мястото си. За изненада на Радмил, главата му увисна настрани, друсайки се свободно при всяка неравност, докато тялото му оставаше неподвижно, пристегнато с колана.
– Сержант, сержант, на Бари не му е добре! Май е в безсъзнание!
– ... и се чувствам много по-добре, когато съм на пътя, особено в добра компания! – Тя дори не се обърна да погледне. – Остави го, такъв си е Бари, мързеливец! Понякога дори го мързи да говори, въпреки че все му казвам, за возенето си плащаш с приказки, като бъдеш част от компанията!
Радмил се пресегна да помогне на Бари, да го настани по-удобно на седалката, но коланът му пречеше. Майната му и колан, рече си той и натисна копчето за откопчаване, но нищо не се случи. Пръстът му нервно запружинира върху продълговатия червен бутон, но ефектът бе нулев.
– Сержант, коланът ми е повреден! Бихте ли отбили, за да го видим? А също и да помогнем на Бари! Не може да пътува така в безсъзнание!
– …няма да повярваш колко хубав глас има Бари, сигурно членува в някой хор! Бари, защо не ни изпееш нещо?
Радмил тръсна глава – можеше ли тази жена да не обръща никакво внимание на човека, когото вози?! Той се протегна отново, ръбът на колана се впи в шията му, но ръката му най-сетне стигна до Бари. Удари му лек шамар, за да види дали може да се събуди, и в този миг лицето на Бари се извърна към него, а шапката падна.
Радмил изкрещя панически, а към вика му се присъедини беззвучно Бари с разтворените си, напукани устни и изцъклените си неподвижни очи. Човекът бе мъртъв.
– Хей, полицай, спрете, спрете Ви казвам, този човек не е жив! – Изкрещя той и задумка с юмрук по мрежата, колкото и трудно да му бе да я стигне.
– Бари, защо не пееш? Пей бе, Бари! – отвърна сержант Хърли.
– Спрете, по дяволите, спрете проклетата кола!
– Супер ще си изкараме аз, ти и Бари, по цял ден на пътя! Бари също обича пътя, каза ли ти вече? От сутрин до вечер по шосе 66, моторът бръмчи като работлива пчеличка, гумите се въртят ей-така… Бари, що не изпееш нещо, сериозно?!
Радмил посегна към вратата си, но дръжката за отваряне отвътре липсваше. Той се изви максимално, но не успя да се изхлузи под проклетия колан. Зарита с все сила по седалката пред себе си и по мрежата, но те бяха предвидени за такива случаи – усилията му бяха напразни.
– Моля те, искам да сляза, моля те!
– И ще си пътуваме по цял ден, голям кеф! Не знам дали ви казах по-рано момчета, но съм луда на тема пътуване! Няма по-голямо удоволствие от дългото пътуване, споделено с добра компания. А щом стигнем края, той се превръща в едно начало – и тръгваме отново на запад. Не е ли страхотно!
Радмил искаше да заплаче, но аризонският вятър бе изсушил очите му. Полицайката отпред не спираше да говори, все едно изобщо не го чува. Мъртвият Бари до него се пулеше грозно насреща му. Радмил не знаеше какво да прави; знаеше само, че до Амарило оставаха две хиляди мили и се молеше по пътя да срещнат някого, който да озапти тази луда жена и да го извади от проклетата кола. И си обеща, че махне ли се веднъж, повече никога няма да се качи на автостоп. Само някой да я накараше да млъкне. И се запита – от колко ли време Бари се возеше с нея?!

 

Още от Къси разкази

© 2019 Thesite All rights reserved!