Т.н. карта на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария”   е създадена от самия св. Йероним. Нови научни доказателства 

В следващите седмици ще ви представим интересна гледна точка по някои исторически положения на един нашите автори - Илиан Вълчанов. Тази статия изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на TheSite.bg.

Картата на Св. Йероним, или по-точно  нейното средновековното копие от средата на XII век с известния текст „Мизия тук и Вулгария” е тревожила и продължава да тревожи сърцата и умовете на съвременните български историци. От всички школи, течения и модни исторически линии, доказали през годините своята несъстоятелност – без изключения, но групирани в два антагонистични лагера – противници и поддръжници на тезата за античния произход на картата.  И това е напълно обяснимо: първо,  поради  неприлично ранното посочване на българи в Европа и второ - в толкова неочаквано местоположение, спрямо изградените в продължение на векове стереотипи. Според картата те не населяват Памир, Алтай, Кавказките хребети или средното течение на Волга, а провинция Мизия, почти в сърцето на Източната Римска империя - на няколко дни път от Константинопол.  Парадоксален факт – и двата противоположни лагера изпитват тревога и притеснение от странния текст „Вулгария”, изписан с латински букви по правописни правила, действащи до края на IX век като " uulgaria " – т.е. без разлика в изписването между „V” и „U”. Двата лагера имат и още една обща „тревога” – не могат да обяснят изобщо споменаването на българите като „uulgares” в почти всички исторически извори на латински език – от IV до IX век (наличното изписване „bulgari” или „Bulgaria” обикновено е късна редакторска корекция от XVII – XIX век ). И още едно „съвпадение” – и двата клуба избягват да правят задълбочени изследвания по темата, като се задоволяват с посочването на повърхностни и общоизвестни мотиви за своите възгледи по темата. Целта на настоящото изследване е да се установи произхода на оригинала, по който е направено копието на картата, дали този оригинал е създаден през античността по времето, когато е живял предполагаемия автор или в много по-късна епоха и не по-малко важния и  амбициозен въпрос – има ли св. Йероним отношение към създаването на картата?

Всъщност картите са две. Те са публикувани от д-р Конрад Милер през 1895 в книгата си “Mappaemundi – най-старите световни карти” (Dr. Konrad Miller. „Mappae mundi” -  Die ältesten Weltkarten. Stuttgart, 1895, Heft III, Tab.  ).  Днес са притежание на Британската библиотека. Намерени са в края на ръкопис, преписан през 1150 г.  от монах бенедиктинец в  католически манастир в Турне , Белгия. Състои се от три съчинения на св. Йероним - Quaestiones Hebraicae in Genesim (Еврейски въпроси към книга "Битие"), De interpretatione nominum Hebraicorum (За тълкуването на еврейските имена) и De situ et nominibus locorum Hebraicorum (За разположението и имената на еврейските топоними - превод на речника на топоними от Светото писание от Евсевий Кесарийски). Ръкописът съдържа общо 64  неномерирани листи, от който само последния е номериран – именно № 64 е картата, чието авторство логично се приписва на Св. Йероним. В българското научно пространство първата карта е въведена през 1910 г. от д-р Ганчо Ценов, като доказателство за ранно присъствие на българи на Балканския полуостров. Научните опоненти на д-р Ценов от кръга Златарски & Кo не са коментирали този факт. Те са избрали печелившия метод „мълчание и снишаване, докато отмине актуалността на проблема ”. И конкретно в този случай – докато опонента се пресели в един по-красив и справедлив свят. Доколкото ми е известно картата не е коментирана задълбочено и от български историци от втората половина на ХХ век до днес. Изглежда абсурдно, но е факт – повече от 120 години след публикацията на д-р Милер българските историци не са проявили изследователски интерес към  най-ранния извор за българската история или поне към български превод  на тази част от нея, която съдържа  картата на Св. Йероним, а става дума само за 20 страници текст.

Описание на картите.  Пергамент с приблизителни размери: 35.6 x 22.9 cm, представляващ Източната Римска империя със столицата Константинопол и околния свят, за удобство ще я отбелязваме съкратено като „карта 1”; на обратната страна има друга карта на светите земи Палестина и Йерусалим, посочени като християнски център на света - „карта 2”. Карта1 има антична ориентация „изток-запад” и вертикална визия, за разлика от съвременните карти „север-юг”, чийто дизайн е възникнал през XII век, след изобретяването  и приложението на магнитния компас. Но карта 2 има хоризонтална визия и ориентация „север – юг”. Двете карти са логически и тематично свързани и тъй като са направени върху двете страни на един общ лист е невъзможно карта 2 да има същата антична ориентация „изток-запад”. Въпреки това,  техния създател е съумял и върху карта 2, показваща духовния християнски  център на империята да ситуира отново и административната столица Константиопол.Тази особеност помага да определим едно от идентифициращите качества на неизвестния автор – той е поданик на Римската империя. При карта 1 е използвано  мастило в два цвята: тъмнокафяв и червен, при карта 2 само тъмнокафяв. По карти 1 не се забелязват следи от триене с цел написване на нов текст върху стария. Но такива има при карта 2. Надписи, които изглеждат избледнели след нарочна намеса (изтриване на текст) се установяват и при двете карти. При карта 1 основно върху частта за Мала Азия: това са кратки думи, изписани с малки букви под имената на провинциите Исаврия, Лидия, Ликаония; два надписа между Халдея и Сирия. Върху голяма част от нея се забелязват следи от многоредов вертикално изписан текст, т.е. текст изписан обратно спрямо актуалния хоризонтално изписан текст, както и обозначения на географски обекти и градове. Това означава, че т.н. карти на Йероним са класически палимпсест. Графичното съдържание на старите карти са били изтрити (измити) от пергамента, върху който е нанесено новото. Изтритите карти също са били двуцентни. В най-горната част на карта 1, вдясно – с почти черно мастило е наличен текст, написан с видимо  различен почерк, в който ясно се чете арабското число 64, а текста е изписан с по-тънък писец. Това е текст на кописта (копистите) за означаване на страницата – картата е последния 64-ти лист на ръкописа.

Картите притежават три познавателни пласта – географски, религиозен и политически. Централно място в нея заемат земите, свързани със зараждането и първоначалното разпространение на християнство: Палестина,  Сирия, Мала Азия и Балканския полуостров. Именно поради това на карта 1 не присъства по-голямата част от Европа. Основното практическото приложение на картите е насочено към вярващи християни, които биха желали да посетят светите християнски места. Географската им стойност не е сред най-силните им страни. Съдържат основно имена на планини, реки, океани, морета, острови и градове. Не може да се твърди, че притежават особена прецизност, но въпреки това с малки изключения схематично са  верни. Съдържат съвсем кратки данни за Балканския полуостров и доста по-подробни за азиатските провинции. Например: освен река Дунав на Балканския полуостров не е обозначена никоя друга река. Не е обозначена дори голяма планинска верига като Стара планина и естественото и продължение - Карпатите. За сметка на това в Мала Азия са посочени 7 реки; в Палестина незначителаната река Йордан, доста по-малка от р. Искър е хиперболизарано изобразена като река от порядъка на Дунав, а Галилейското езеро, край чиито брегове са родени ап. Петър, ап.Андрей и ап. Филип едва ли не е с мащабите на Средиземно море.  Политическият слой отразява административно-териториалната структура на Източната римска империя към края на IV век – посочени са всички римски диоцези или провинции на Балканския полуостров и провинции в Азия, столицата Константинопол и някои от по-значимите градове. Религиозният слой е най-добре представен. Той дава точна представа за вижданията на св. Йероним за Римската империя – Константинопол като държавен административен център и Йерусалим като имперска духовна престолнина. На тази концепция се дължи  наличието на голям брой населени места, свързани с дейността на Исус и първоапостолите. Сред представените градове се забелязва ясно изразена несъразмерност в полза на тези, които имат връзка с християнството. Например на Балканския полуостров за Тракия, Мизия, Панония, Дардания, Илирик и Македония са ситуирани само два  града – Сирмиум и Сабария. Докато в южната част фигурират Атина, Коринт, Солун, Филипи, Хераклея, Аполония – малки и големи градове, свързани с дейността на първоапостолите и най-вече на апостол Павел. Вероятно поради същата причина малкия остров Самотраки е обозначен несъразмерно внушително спрямо други острови в Егейско и Средиземно море. Чителите могат да разглеждат в голяма резолюция карта 1 на този адрес: https://recogito.pelagios.org/document/dowk2epajbqmgj/part/1/edit?fbclid=IwAR2dqgFSb5fKJs7oHf7FnMxcGoZEnGF_t-0X_BFJKrk9-O6elSRK9U6t-5Q

 а карта 2  на този : https://recogito.pelagios.org/document/dowk2epajbqmgj/part/2/edit?fbclid=IwAR1DeiRr0eZacy5ELoyvlp85Dtb9RhSGrldqUZ7lXtNqARr3C-wLM9GCZgU    , 

Историци и аргументи срещу античния произход на картата

В хронологичен ред един от първите български критици на античната датировка на картата е историка Теодор Йончев. Можем да открием скромните му аргументи  в „Критични бележки върху някои проучвания на Г. Ценов”, публикувани в някои електронни медии. Тезата му не се основава на специални задълбочени проучвания,  по-скоро тя е формален повод за дребнаво заяждане с личността на д-р Ганчо Ценов, като  придава допълнително  определена внушителност на „критичните  бележки”.  В тези бележки намираме следните мотиви: „3.3.Познатата карта, с която разполагаме, не е самият оригинал на Св.Йероним, а много по-късен препис – чак от ХII в. Текстовете в нея са написани на т.нар. варваризиран латински - “Mesia”, вм.“Moesia”; “hec” вм. “haec”; “Bulgaria” вм. “Vulgaria” (в единственото споменаване на българите от IV в. те са наречени “vulgares”, а не “bulgares”), който не е характерен за IV в. Тези наблюдения, дори да не са доказателство, все пак отварят втора възможност за обяснение на надписа “Mesia hec Bulgaria” върху тази карта: да е прибавен в късния препис, като отражение на реалността в VIII, IX или Х в., а да е отсъствал от оригинала на Св.Йероним, съставен през IV в. От научна гледна точка е редно да се анализират и двете възможности, а не едната да се отхвърли по презумпция и да се приеме безкритично другата.” 

  Видно от текста, критикът не е посмял ясно да заяви, че надписът върху картата “Mesia hec Vulgaria” e късна добавка на кописта, но изтъква, че д-р Ценов не е анализирал и двете противоположни хипотези. Въпреки това, той все пак взема страна в спора, като изтъква избирателно възможности само в полза на версията за късна добавка. От бележките на г-н Йончев можем да извлечем следните му основни аргументи:  картата не е оригинал, а късен препис; текста е писан на варваризиран латински, който не е характерен за IV век; следователно надписа може да е късна добавка, направена през VIII, IX или век X. Може би се  сещате,  защо г-н Йончев не е посочил, че добавката може да е направена през XI и XII век ? Правилен отговор, защото в края на X, целия XI  и почти през целия XII век България не съществува и е част от Византия. Също така  съзнателно е пренебренат факта, че през предполагаемото от Йончев време за направа на добавката - VIII, IX или X век, т.н. Първа българска държава контролира територии и от двете страни на Дунав върху един голям участък от реката – от устието до днешна Сърбия. Т.е. добавката е невъзможна, тъй като на картата „Вулгария” е ситуирана само върху Мизия – Горна и Долна, а отвъд римската граница Дунав са варварите готи, сиреч гети.  Тук ми се иска да попитам за колко оригинални гръцки и латински документи, засягащи ранната българска история знае г-н Йончев? Аз не знам за нито един – всички те са преписи, повечето съставени векове по-късно  от въпросната карта, чието копие е направено „чак” през XII век. Относно варваризирания латински език e  можело  да се използва и по-сполучливия термин, който е популярен в науката – вулгаризиран латински. Като „Вулгария”. Или „Вулгата”. Предполагаемият автор на картата - хърватинът Евсевий Йероним е започнал да изучава усилено латински на около 20-годишна възраст. Изучава също гръцки, много по-късно научава отлично иврит. Превежда на латински философски трактат на благородния скит Етикус Истрос от нов, непознат в Европа скитски език и прави кратък препис на новата, непозната писменост, която е използвана, благодарение на което днес ние знаем, че Етикус Истрос е изобретателя на т.н. „глаголица” през IV век. За ужас на историците, които приписват авторството на глаголицата на приказните герои св. Кирил и св. Методий.  Очакванията един чужденец да използва задължително литературен латински биха се видели на мнозина неоснователно завишени. И Йероним съвсем не е изобретател на вулгаризирания латински.Това е езика на обикновените хора в империята още от началото на новата ера. Ако приемем простонародния латински като аргумент за оспорване на авторството, имаме свободата веднага да обявим, че Йордановата „Гетика” е категоричен фалшификат. По отношение на вулгаризирания латински хърватина Йероним и гета Йордан са като еднояйчни близнаци. Впрочем и двамата са писали за Мизия и вулгари/Вулгария: вместо „Moesia” Йероним  изписва „Mesia” и „uulgaria”, а Йордан - „ Misia” и „uulgarum”. Съвпаденията не дават предимство на г-н Йончев в задочния му диспут с д-р Ценов. Манипулациите на Йончев не се изчерпват с това. Той пропуска съзнателно съществена част от думите на д-р Ценов. Ето точния цитат от „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910: „В Британския музей се намери в съчиненията на св. Иеронима една карта, която е съставена от Евсевия (270–338) и в която се споменава България, от което ясно се вижда, че българите са живели тук още в трети век. Издателят й доказва с много положителни данни, че картата е стара, обаче, се пита той, какво търси името България в една толкова стара карта и казва, то ще да е приписано от сетне, защото иначе е необяснимо, как дошлите на Дунава в VII век българи да се споменават в една карта от IV век.” Ценов ясно е посочил кратко и ясно есенцията, че издателят на картата категорично е доказал нейния античен произход. И Ценов няма какво повече да каже по въпроса, предвид изложените многобройни и  категорични доказателства, посочени д-р К. Милер. И това щеше да стане ясно и на Йончев, стига да си беше направил труда да прочете работата на германския учен. Но това и не означава, че не го е направил зад кадър. Впрочем д-р Ганчо Ценов има незаобиколима заслуга към българската история, като в най-зрялото си съчинение „Ковратова България и покръстването на българите”,1937 г. пръв от българските историци формулира напълно доказуемата теза, че българите от самото начало на своята история са част от Римската империя, загатна мултиетническата им същност и съвсем малко  не му достигна да докаже генезиса на българите, скрит зад римското наименование „вулгари” от IV век.

Друг историк, обзет от съмнение за автентичното авторство на Йероним е Александър Мошев. Плах и още по-лаконичен намек за това намираме в изследването му  „Йоан Антиохийски и неговото сведение за българите”. Създава се впечатление, че българските историци са съвсем плахи на полето на научната публикация и доста смели    в социалните медии. Извадка от споменатата по-горе публикация: „...Спорове се водят и около картата на св. Йероним Блажени, вероятно съставена по данни на Евсевий Кесарийски (и двамата живяли в периода III-IV век), в която присъства надпис “Мизия, тук (и) България” ( Mesia hec& Vulgaria). Някои от изследователите настояват, че този надпис е добавка от XII век , въпреки, че от над 200 топонима само един на пръв поглед не отговаря на познатите топоними от началото на IV в. - надписът с името България.” Всъщност в  цитирания текст г-н Мошев пази пълен неутралитет по въпроса. Той не изразява лично становище – нито положително, нито отрицателно. Но това не е пречка да допусне две забележителни грешки: първата ще я допуска още много пъти в множество дискусии из социалните мрежи – „Uulgaria” превежда като „България” без да е в състояние да обясни причината (впрочем същата грешка допуска и д-р Ценов). В това отношение например Теодор Йончев е коректен -  „Uulgaria” е „Вулгария”, а не „България”. Така избягва и излишния риск да бъде попитан каква е разликата между двете наименования, а и подобно на 99.99% от българските историците няма да е в кондиция да даде смислен отговор.  Втората и по-значима грешка на Ал. Мошев е определянето на „Uulgaria” като топоним. Авторът на картата е използвал общо 6 вида топоними (географски обекти): планини, реки, острови, морета,океани, градове. Бих искал да знам   Вулгария към кой вид топоними точно спада. Останалите наимененоания на картата са държавно-административни и се наричат провинции/диоцези на римската империя: Мизия, Панония, Тракия, Илирик, Далмация,Армения Супериор, Армения Инфериор, Ликаония, Фригия и т.н. Т.е. на тази карта Вулгария е тъждествена с римската провинция Мизия . 

Извън хлъзгавия терен на научната публикация обикновено  се изразяват по-ангажиращи тези. Ето какво публикува през тази година Ал. Мошев в социалните мрежи по повод картата на Йероним: „Това е част от ръкопис с произведение на Павел Орозий, направен в 9 в. в манастира Санкт Гален, Швейцария. Вижда се ясно, че над думата Мизия (Moesia) е добавено "която днес е България". Подобна добавка е направена и за Панония, като е уточнено, че тя е Унгария. Дълги години вярвах, че т. нар. карта на св. Йероним е доказателство за ранно присъствие на българи на Балканите. Сега виждам ясно, че картата, която е изработена през 12 в. в манастира в гр. Турне, днес Белгия, не е и не може да е дело на св. Йероним. Дори да е съставена по негови трудове, надписът "Мизия, тук и България" няма нищо общо със св. Йероним. Както и при ръкописа от Санкт Гален, това е уточнение и актуализация. Дошло е време за проверка на всичките ни аргументи и пресяването им. Знам, че ще ми възразят, че при случая с Орозий е добавка, а при картата "на св. Йероним" е със същия почерк и мастило. Добре, но картата е от 12 в. и няма надпис, който да я свързва с Йероним. Мизия и България са отъждествявани по географски признак от 9-10 в. нататък...Мисля, че съм ясен.” В науката и живота това, което прави г-н Мошев се нарича „да се простреляш в крака”, т.е. ситуация, при която авторът излага една хипотеза, след което сам я опровергава. При това категорично. Разбира се, че двата казуса са несравними: при Паоло Орозий става дума за добавка, направена с различен почерк, цвят на мастилото и в друго време; при Йероним няма доказателство  за добавка. Вярно е, че при Йероним е само уточнение или синоним. Няма доказателства, че е хронологична актуализация. Ясно е като бял ден - Мошев няма научни аргументи, че при картата на Йероним  поясняването „Вулгария” е импровизация на кописта. Точно обратното – ние разполагаме с голям брой доказателства, че това е невъзможно да бъде направено от копист през средата на ХII век. Вярно е, че липсва текст върху картата за  авторството на Йероним. Но също така е безспорно, че картата е неотменна част от съчинения на Йероним, а нейната номерация (№ 64) е последна за останалите  63 неномерирани страници на ръкописа. Тази подробност е спестена от Мошев при излагане на хипотезата си. Той повтаря същата елементарна грешка, като вписаната при Орозий добавка „Uulgaria” отново превежда „България”?! Може би има нещо вярно в мисълта, че колкото по-често чуваме дадена информация да се повтаря, толкова  по-вероятно е да повярваме в нея. Тази късна добавка в ръкописа на Орозий категорично доказва, че наименованието с което са известни българите в Европа дори през IX-Х век все още   е „Вулгария”, а не „България” и това е ефекта от многовековното му използване. Тук искам да отбележа  още един факт за нарушаване правилата на научния феърплей от страна на г-н Мошев – изваждане на аргумента от контекста. На публиката се показва добавката „Вулгария” върху фрагмент от текст, но не се обяснява въху кой основен текст  е направена и как изглежда. Няколко думи за португалеца по днешните етнически стандарти - Паоло Орозий (375 -420). Той е връстник на хърватина  Евсевий Йероним (345 - 420). И двамата са римски граждани, християни, теолози, но и историци. Цитат от неговите съчинения „Против езичниците”, който представлява описание на римските провинции на Балканите, както и отвъддунавските варварски земи Дакия и Алания: „

1. Племена и реки в Европа Сега ще опиша Европа, доколкото е по силите на човешкото познание. Границите на Европа започват от Рифейските планини, реката Танаис и Меотидските блата, които са на изток, слизат по брега на северния океан чак до Белгийска Галия и до реката Рейн, която е на запад, а след това чак до Дунав, който се нарича и Истър. Тая река идва от юг, насочва се на изток и се влива в Понт. На изток се намира Алания, в средата Дакия, гдето е и Готия. По-нататък следва Германия, по-голямата част от която владеят свевите. Във всички тези земи се наброяват 54 племена.

2. Мизия, Тракия, Македония, Ахея, Далмация. Техните граници и разположение. Мизия граничи на изток с устието на река Дунав, на югоизток с Тракия, на югозапад с Далмация, на запад с Истрия, на северозапад с Панония, на север с Дунава.”

Ако съпоставите текста  с картата на Йероним  не без  изненада ще установите, че сякаш Орозий го е писал, гледайки картата на хърватина. Да видим съвпаденията с картата: Дунав е споменат и с второто си име Истър; отвъд Дунав, т.е. римския лимес, е Дакия т.е.Готия  (при Йероним са упоменати готи/гети ); Алания на Орозий и аланите на Йероним; източната граница на Европа – Танаис и Меотида; всички останали римски провинции на Балканите най-общо казано съвпадат - Мизия, Тракия, Македония, Ахея, Далмация, разбира се с изключение на Вулгария. Т.е. и картата на Йероним и описанието на Орозий  изразяват типичната представа за тази част от Европа на човек, който е живял през епохайд от  края на  IV до началото на V век. По-късно тази представа терминологично ще бъде друга. Само 40 години по-късно  етностната терминология в Римската империя ще се промени (Псевдокесарий, малко по-късно Прокопий и още  по-късно Теофилакт Симоката) и в изворите за земите  отвъд Дунав вместо готи/гети/алани вече ще има склави и анти. Това е непоклатимо доказателство за античния характер на картата, независимо от това дали учените ще намерят графологически доказателства от пръстовите отпечатъци на Йероним. Г-н Мошев прави същото, за което  Т. Йончев обвинява д-р Г.Ценов – излага едностранно тезата си, без да анализира възможностите за обратното. И не е изненадващо, че за това получава одобрение и потупване по рамото от същия активен борец срещу ганчоценовизъма Теодор Йончев. Диалектика на интересите в българската историческа „наука”. Включва дружелюбно намигане към съмишленика и ритане по кокалчетата на опонента.

Д-р Сюзън Уайнгартън е историк, археолог и културолог. Работи в университета на Тел Авив като част от изследователския екип на катедрата по еврейски изследвания. Изучава продължително творчеството на Йероним и особено агиографските и епистоларни му работи, в резултат на което публикува книгата си „Светите светци: Агиография и география при Йероним” (Susan Weingarten, 2005 „The Saint's Saints: Hagiography and Geography in Jerome”). В тези изследвания д-р Уайнгартън разглежда и т.н. карти на Йероним в контекста на тяхното авторство. По обясними причини авторката, която е от еврейски произход и живее в Израел, се е  фокусирала основно върху картата на Палестина и Йерусалим: Йероним прекарва близо 40 години в Светите земи, познава и лично обхожда почти цяла Палестина, където и завършва живота си. Д-р Уайнгартън изразява съмнение в авторството на Йероним. Без да отрича, че картата има античен произход от йеронимовата епоха – края на IV – началото на V век и дори допуска, че авторството може да принадлежи просто на  друг човек от онази епоха, който има по-малко познания за Светите земи, д-р Уайнгартън излага няколко мотива. Един от тях е изображението на планината Табор (Таворската планина), неголям хълм, разположен на около 8 км от Назарет, където според евангелистите се е състояло Преображението на Исус. Според изследователката, стилизираното изображение на хълма върху картата представлява „асиметрично назъбени върхове”, докато според текст на Йероним, който го е посетил лично и то повече от веднъж, Тавор е  „заоблен и възвишен“, както и „равен от всички страни“. На второ място авторката приема за странен текст върху картата, който не е срещала в работите на Йероним – думите „ оракулът на слънцето и луната”; според нея това може да бъде добавка от средновековния копист. Трети аргумент засяга името и локацията на град Диосполис, чието старо еврейско име е Лида, факт изрично упоменат от Йероним в епистоларното му творчество – „Лида, сега известна като Диосполис“. Тук установените несъответствия са две: на картата действително са посочени като два различни, но съседни крайбрежни градове Лида и Диосполис; но фактически Диосполис не е крайбрежен град (днешния град Лод, Израел) -  разположен е на около 16 километра от брега на Средиземно море.  Всъщност д-р Уайнгартън не е особено прецизна в преценката си за рисунката на Таворската планина. Тази планина не присъства само върху карта 2, а върху двете карти. Изображението въху карта 1 е точно такова, какво е описано от Св. Йероним – симетрична лява и дясна част, и двете заоблени, каквато и третата – средна и най-висока. Малко по-различенно е представянето на Табор върху карта 2. Това лесно се обяснява с по-големия мащаб на изображението, в сравнение с карта 1. Най-общо казано то също е симетрично. Но както споменах, мащаба на изображението е по-голям и се виждат детайли, които придават известна назъбеност върху иначе симетричните ляв и десен склон. Днес в дигиталните мрежи могат да се видят стотици фотографски изображения и  лесно се забелязват драстичини различия в ландшафта на Табор, според различните локации на фотографите. Има изображения, на които хълма изглежда абсолютно гладък и симетричен от двете страни, но също така и такива, които са по-малко симетрични и гладки. Този аргумент е несъществен, но и неоснователен за оспорване на авторството на Йероним. Още повече, че изображенията на двете карти са дело на копист. Всъщност двете изображения ни дават доста ясна представа, че кописта е следвал стриктно оригиналите, които в своята съвкупност дават точна представа за хълма Табор – заоблен и симетричен, но и с дребни неравности, каквито могат да се наблюдават от определени гледни точки. Вторият аргумент, че текста „Oraculum solis et lune / оракулът на слънцето и луната” е нетипичен за св. Йероним е също толкова значим, колкото и заобленостите на планината Табор. Д-р Уайнгартън е пропуснала да отбележи тази подробност, че въпросния текст се намира върху площта на Индия, в края на картата и всъщност съставителя едва е успял да побере върху картата половината от рисунката на този екзотичен храм или по-скоро свещено място. Тъй като критичката е отлично осведомена, че св. Йероним не е бил път чак до Индия, а е ползвал  готови карти на други автори, то намирам, че и този аргумент на изследователката е от типа „Теодор Йончев” – лишен от основание, но предава внушителност на творбата. В конкретния случай дори ревностното християнство на Йероним  не може да послужи за аргумент. Макар и двете карти да са пряко свързани с практическо улеснение на християните-поклоници, авторът има по-широк поглед и без никакви колебания  поставя на карта 2 и други обекти и дестинации, които могат да предизвикат интереса на пътуващите, но едва ли могат да имат някаква връзка с християнството – такива са едно от тогавашните чудеса на света –  езическата статуя на бог Хелиос на остров Родос, фарът в Александрия, въпросния храм в Индия, пак там са и колоните на Херкулес, колоните на Александър и други. Третият и последен довод на д-р Уайнгартън – двойното име на град Лида-Диосполис и неговата локация ще бъдат разгледани и коментирани от мен в заключителната част на изследването.

Историци и аргументи подкрепящи античния произход на картите

Техният брой е твърде скромен. Един от тях, освен Ганчо Ценов е Петър Георгиев. Той  е автор на исторически съчинения, едно от които е публикувано през 2014 г. и носи забележителното заглавие „Мизия, тук е и България”. Очакванията на читателя, че заглавието обещава интересен и задълбочен научен анализ по темата ще се окажат твърде преувеличени. Авторът приема, че картата има античен произход и е продукт на епохата на св. Йероним. Подобно обаче на своите опоненти, Георгиев посочва също толкова скромни и повърхностни аргументи. Един от тях, всъщност най-очевидния, е  - че графологическите особености на надписа изключват варианта „късната добавка през XII век”. Авторът признава, че по времето на Евсевий и Йероним държава България в границите на Римската империя не е съществувала, но е възможно името България да бъде местно название?! В още едно отношение П. Георгиев се доближава до опонентите си. Също като тях чете правилно надписа на латински „Vulgaria” , но тенденциозно превежда на български „България”, текст, с който е обезсмъртил и заглавието на съчинението си. Все пак, усещайки сериозността на проблема и невъзможността да бъде заобиколен или заметен под килима на историята, авторът предлага хитроумното му  преодоляване. Което изглежда по-скоро като ловък фокус, показан пред лековерна публика: че първичната форма на името е „bulgar”, а прочитът „вулгар” е късен и датира от началото на ІV век, когато гръцката вита „β”  започва да се чете като „v”. Предполагам, че наивитета на тази теза е заимстван директно от Паисий Хилендарски, който определено също е открил наличието на проблем и се е опитал да го обясни по негов си начин: „...По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовавали много народи с това име...По-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари.” За „Вулгария” и „вулгари” в изворите на гръцки език лесно се приема на пръв поглед логично изглеждащото   обяснение, вкарано в употреба още от Паисий Хилендарски – гърците нямали графема за звука „Б”. Тук Паисий, подобно на огромна част от българските историци тактично пропуска да спомене, че почти всички латински извори за българската история от IV до X век наричат българите „вулгари”, а единичните изключения са плод на късна редакторска намеса. А както е добре известно, латинската азбука не страда от липса на графемите „B” и  „V”.

Дойде момента да се представи може би най-важната гледна точка по темата – тази,    на откривателя на картите – д-р Конрад Милер. Германски историк, католически богослов, но най-вече исторически картограф от висока класа. Публикува за пръв път през 1887 г. Певтингеровата карта в сглобен цялостен и цветен вид. Едно от най-важните му картографски открития са именно картите на св. Йероним. В книгата си д-р Милер им отделя най-голямо внимание. Върху 20 страници той прави подробно текстово описание на почти всички топографски обекти, систематизирани по карти и макрогеографски обекти, отделно групирани по видове – провинции, градове, реки, острови и морета. Разбира се отделя и голямо внимание на предполагаемото авторството на св. Йероним. Заключението на д-р Милер е, че не може да се отхвърли неговото авторство, тъй като „... картите не могат да бъдат написани от никой средновековен писател, поради почти древното си съдържание и богатството им на иначе малко известни имена.”. Авторът фокусира вниманието си специално  върху текста, който е особено важен за българската история – „Mеsia hec et uulgaria”. Според д-р Милер „Вулгария” фигурира на картата като синоним на римската провинция Мизия. Следвайки тогава популярната сред европейските  историци теза, че българите идват от Азия на Балканите и се заселват в Мизия през 678 г., д-р Милер определя думата „uulgaria” като единствената, която влиза в противоречие с Йеронимовото авторство и допуска, че само тя може да е добавена по-късно. Ученият не споменава и дума  за графологическите особености на текста: всички думи в словосъчетанието „Mеsia hec et uulgaria” са изписани с еднакъв почерк, с еднакво мастило. Текстът е разположен хармонично, без да влиза в объркваща близост със съседни надписи. Изписан е на два реда, подобно на десетки други дву или триредови надписи в картите. Уточнителния и допълващ характер на надписа (уточнението, че Мизия означава също и Вулгария) не е изключение за  стила на автора. Налице са други текстове, съдържащи уточнителни допълнителни наименования: Дунав и Истър (Danubi  q(u)i  Hister); готи и гети (Goti qui et Gеte); Tracia provincia и много други. Очевидно и категорично се налага констатацията, че добавката графично не е направена в по-късен период от времето на съставянето на картите. Интересен факт е, че германския историк допуска същата грешка, която описах по-горе, подобно на българските си колеги: чете „Вулгария”, а превежда „България”. Днес, от дистанцията на времето ние не можем да имаме критични претенции към неговото мнение. То  е съобразено с господстващата по това време историческа теза. Тази теза за идването на тюркоезичните прабългари от Азия на Балканския полуостров през VII век и по-късните и вариации, че българите са ираноезични и идват от Иран или Кавказ днес категорично е отхвърлена от историческата наука и зад това отхвърляне стоят първокласни изворови, археологически и генетични доказателства. За нейната зрелищна неадекватност ще отбележа един съществен детайл от нея: в продължение на около 400 години елитът на европейските (естестевно и българските) историци е приемал безусловно, че името на българите идва от името на река Волга. Всеобщо известен и неоспорим факт е, че през античността и  средновековието  великата евразийска река е известна в Европа с името Ра (Rha) или с наименованията на  тюркоезичните волжки туземци  в няколко диалектни вариации: Атъл, Едил, Итил или Идел. Руското име на реката е засвидетелствано в Европа за пръв път в научен историко-географски трактат едва в началото на XVI век като „Волха/Volha”. Би следвало всеки среднообразован човек да разбере без затруднания, че връзка между вулгарите/българите  и името на голямата река е абсолютно невъзможна. Но господстваща теза е била съвсем друга и никой от научния елит на Европа не се е замислял (или е предпочел да запази мълчание) върху тази ярка демонстрация на научна неадекватност и откровена тъпота. По ирония на съдбата десетина години преди изследването на д-р Милер, в Европа е публикувана за пръв път  хрониката от края на VII век на  Йоан, епископ на град Никиу, Долен Египет. В годините на император Анастасий и по време на конфликта му с началника (комеса) на федератите в Мизия и дунавския лимес Виталиан (513 г.), прераснал в гражданска война,  хрониката съдържа текст „провинция Вулгария”, т.е.  семантично потвърждение на йеронимовия запис „Mеsia hec et uulgaria”: „И той дал битка на Виталиан и имало голямо клане и от двете страни. Генерал Кирил се оттеглил в града на име Одисус и останал там, докато Виталиан се оттеглил в провинция Вулгария.” През 1894 г. (т.е. една година преди публикацията на д-р Милер) младият и тогава все още неизвестен руски историк от български произход Васил Златарски, прави една от първите си научни публикации за хрониката на епископ Йоан – „Нови известия за най-древния период на българската история”, В.Златарски, 1972, Избрани произведения, т.1, стр. 19. Златарски потулва текста за Виталиан и провинция Вулгария, въпреки, че  хрониката, в частта за приятелството между хипотетичния Кубрат и император Ираклий е отразена доста детайлно в неговите съчинения. Това е и първия му значим и както изглежда успешен опит за манипулация и  фалшификация на българската история. След 1944 г. фрагмента  за Виталиан и пров?

Още от Къси разкази

"На пътя" от Стефан Д. Стефанов

15.11.2019

Анализаторът от Мариян Петров

08.11.2019

Завинаги от Евгени Димов

01.11.2019

Рождество от Иван Костадинов

28.10.2019

Всички от Къси разкази