Паякът- маслина от Димитър Цолов

Разгара на лятото е и макар последният за годината училищен звънец отдавна да е разпилял децата с обещанието, че отново ще ги призове чак през септември, аз не съм щастлив, както сигурно бихте предположили. Училището е крайно досадна работа за едно тринадесет годишно хлапе, но часовете, прекарани в класната стая, са си часове, през които не се налага да гледам противната физиономия на Тодор, за приятелите просто Тошко, вторият съпруг на мама и мой пастрок.
А това все пак е някаква утеха.
Защото Тодор е олицетворение на злото.
Не би било проблем ако целодневно се налива с евтина бира от „Кауфланд” в изтърбушения фотьойл на хола ни, както по принцип си прави де, стига след това да не ни закача. Бих могъл да изтърпя и миризмата, която винаги го обгръща като невидим саван – отвратителна смес от уханията на отдавна немито тяло, уста, пълна с изгнили зъби и задник, отделящ газове през пет минути. Сигурно щях да преглътна и факта, че благодарение на пиянството му, мама е принудена да се блъска на две работи едновременно, аз все още нямам компютър или поне джиесем както останалите ми съученици, а дрехите и обувките ми са избелели и протрити – всичките подаяния от милостиви комшии.
Но, вече ви споменах – Тодор е олицетворение на злото.
Обича да се налива с алкохол, докато зяпа евтини екшъни по кабеларките и после да прилага видяното на практика.
Обектите на жестоките му експерименти сме, разбира се, аз и мама…

Шест и половина вечерта е. Чакам да стане седем и мама да ни призове за вечеря в кухнята, където обикновено започват неприятностите.
Лежа по корем на отеснелия матрак в детската, с разтвореното ковчеже, приютило скъпоценностите ми, пред мен. Ковчежето всъщност е кутия за бижута с олющен лак и поскърцващи ръждясали пантички на капака, а цялото ми богатство се състои от една избеляла снимка паспортен формат на татко – истинският ми баща, светло му небе, с посвещение за мама на гърба ѝ, една малка раковинка, която вече не си спомням как е попаднала у мен, но знам, че е донесена от Черно море (за протокола – виждал съм въпросното само по телевизията), една… 
Ще изям сърцето ти с усмивка!

Викът на поредния треторазряден злодей, дублиран с подобаващ драматизъм в българско студио, долита от увеличения на макс телевизор в хола. Поредният треторазряден екшън-герой, изигран от Сегал, Ван Дам, Лундгрен, Ламас или който там геройства в момента, вероятно е изпаднал в безизходна ситуация, но несъмнено продължава да мята с очи искри на праведен гняв. Скоро ще започне патакламата, а Тодор, отпиващ поредната бира, е затаил дъх. Представям си го, все едно съм в стаята при него. Бузите му са виолетови, покрити с неколкодневна четина, в редките моменти, когато успява да се избръсне, под четината се появяват съзвездия от спукани капиляри. Носът му прилича на кратер на вулкан. Цигарата дими в ъгълчето на сочните му устни и го напуска само колкото последните да засмучат гърлото на следващата бутилка.
Ирисите му са зелени и оцъклени като стъклото на бирено шише, а бялото около тях при него мътно жълтее. Ровил съм се в интернет от компютъра в градската библиотека – знам, че черният дроб на Тодор е безнадеждно скапан и все някой ден ще хване пътя за ада, не знам обаче, дали ние няма да сме гушнали букета преди него…
– Момчета, вечерята е готова! – звънва откъм кухнята неестествено бодрият глас на мама и се слива с бутафорната канонада на изстрелите от екшън филма. Глас, изкуствено овладян, като на телевизионен говорител, който трябва да съобщи за нова трагедия, отнела живота на дузина дечица…

– Написа ли си домашното? – пита Тодор, опрял ръце върху плота на масата. Рижи, пожълтели от засъхнала пот косми се подават от ямките на мишниците му.
Вече е пиян, но истинското пиене ще започне след малко. Дневните бири ще отстъпят място на вечерния концентрат, а концентратът винаги го влудява.
– Лятна ваканция сме, Тошко – отговарям с половин уста.
Държи да го наричам Тошко, дори след като хубаво е нашарил гърба ми с колана си. Все пак си оставаме приятели, нали така.
Усещам надигащия се в него гняв, защото с размекнатия си от алкохола мозък просто е забравил, че от месец не ходя на училище.
– Ще изям сърцето ти с усмивка! – ухилва ми се миг по-късно в съвършена имитация на злодея от филма, очите му обаче остават стъклени, а измежду кафеникавите му зъби се процежда зловонен дъх.
– К’во е т’ва, ма?! – Тодор разравя с вилица съдържанието на чинията пред него. Щом не е успял да ме хване в прегрешение, тормозът му ще се пренесе върху мама.
– Салата с лук и маслини – бързо отвръща тя. – Имаше намалени „мамут“ и…
Пастрокът ми я прекъсва с пръскащ слюнки крясък:
– Да ти приличам на шибан грък, мм?!
– Колежката Силва се върна от Тасос вчера – мама продължава да изстрелва думите като в скоропоговорка – подари ми бутилка узо. Исках да е изненада, мислех че…
– В ТОЯ ДОМ САМО АЗ ИМАМ ПРАВО ДА МИСЛЯ, ТЪПА КУЧКО! – изревава Тодор и блъска с левия си юмрук по масата. Миг по-късно дясната му ръка увисва във въздуха, стиснала вилицата, сякаш е диригентска палка.
– Узо ли каза – гласът му мърка като на влюбен котарак.
– В камерата е – мама избягва очите му. – Още снощи сложих бутилката…
– И защо научавам едва сега?!
– Нали ти казах, исках да е изнена…
– МАМКА ТИ И ПАРЦАЛ, ДОНАСЯЙ ШИШЕТО, К’ ВО СЕ ОБЯСНЯВАШ!!!
Мама се втурва към хладилника, а Тодор набучва една маслина с вилицата и я придвижва към вонящата си паст. Гледам като хипнотизиран гладкото черно топче, представяйки си, че е паяк, приел тази компактна форма, докато дебне своята жертва. Мислено виждам как в устата на пастрока ми осемте мъхести крачка на паякът-маслина се разгъват в смъртоносен синхрон, миниатюрните челюсти, осеяни с миниатюрни зъби се забиват с глухо цъкване в мекото кадифе на езика му и инжектират отрова, а секунди по-късно той започва да се гърчи…
В първия момент не разбирам какво става.
Тодор изхъхря. Очите му се опулват. В стъклените им ириси избива влага. Лицето му посинява като индиго. Пяна започва да бълбука в устата му. Протяга ръце към мен в мълчалива молба. Тогава осъзнавам, че пастрокът ми се е задавил. Ухилвам се и оформям безмълвни думи само с устни:

Ще изям сърцето ти с усмивка!

Някъде в другия край на кухнята се чува звук от разбито стъкло. Хвърлям бърз поглед – майка ми е изпуснала бутилката с узо и вцепенена наблюдава гърба на потрепващия Тодор.
Връщам очи към него. Гледката ме опива.
Не знам колко минути минават, докато челото, увенчано с мазно лъщящ перчем, се трясва в масата. Мога да се закълна, че виждам как един тлъст черен паяк се измъква от зловещо изкривената уста на пастрока ми, пробягва до ръба на дървения плот и тупва долу, преди да изчезне завинаги…
Разбира се, при аутопсията на следващия ден, съдебният лекар открива заклещената в трахеята на мъртвеца маслина, чинно вписва причината асфиксия в смъртния акт, а аз така и не споделям пред никого какво съм видял…
Години по-късно, в най-самотните часове на нощта, когато компания ми прави бутилката с долнопробен алкохол, се осмелявам да си призная, че онова с паяка не е било халюцинация.
Просто в миг на откровение свише съм забелязал как една черна душа е напуснала обитаваното доскоро от нея тяло…

Автор: Димитър Цолов

Подбор на разказите в рубриката: Явор Цанев

Още от Къси разкази

Голиат от Владислав Атанасов

04.10.2019

Бзззз от Иван Атанасов

27.09.2019

Удавници от Елена Павлова

20.09.2019

ЛИПАТА

13.09.2019

Всички от Къси разкази