Русчуклийката Екатерина Каравелова – живот между трагедията и възхода на човешкия дух

Култура Русе Старо Русе 24.08.2023 | 10:08ч.

Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук, административен център на Дунавския вилает, в „болярската махала“ Вароша, като дъщеря на кожухаря Велико Пенев, преселил се от Арбанаси в крайдунавския град. Баща й умира млад, а майка й трябва да изхранва с пране на чужди дрехи четирите си деца: Екатерина, двете й сестри – Сия и Мариола, и брат й Атанас. Съдбата на момичето вероятно е щяла да бъде подобна на много нейни бедни връстнички от Русчук, ако не е била заможната Киряки Николаки Минкова – сестра на баща й.

„Лелица Киряки“ решава да измъкне деветгодишната си племенница от беднотията и тесногръдните обществени провинциални нрави. Заминава при племенника на съпруга си, Тодор Минков – основател на Южнославянския пансион в град Николаев (днешна Украйна) и води Катето със себе си, та да я даде в „баш пансион, в какъвто още никоя българка не се е учила!”

За три месеца в Николаев Катя научава руски език дотолкова, че да издържи писмения изпит за киевската Фундуклеева гимназия с успех, който й дава правото да постъпи направо във II-ри клас. От януари 1871 до август 1878 г. тя живее в дома на Всеволод Николаевич Лермонтов и Елисавета Андреевна в Москва, които я наричат Звездичка и които тя възприема като свои втори родители. Катя неведнъж казва, че животът й в „разкошната къща на Лермонтови, където я гледат „като писано яйце”, ученическите й години в Москва и завършването й на IV-та московска гимназия със златен медал са „най-светлото време” в живота й. Там девойката придобива аристократични обноски, научава руски, немски, френски и английски език.

На 3 август 1878 г., на 17-годишна възраст, Екатерина се връща у дома, в родния си Русчук. В града присъствието й няма как да остане незабелязано и съгражданите й започват да я наричат „амазонката“, понеже дълги часове язди кон с Никола Стойчев – председател на Русенския губернски съд. Във вестник „Славянин” излизат злъчни антрефилета против нея: „набелена и начервена внася разврат и съблазън сред гражданството“. Мнението на хората обаче бързо се променя, след като Екатерина обособява стая от дома си, където започва да преподава на деца в различна възраст.

В края на учебната 1878/1879 г. Екатерина провежда изпит с учениците си, на който присъстват учители от Мъжката гимназия. Изпитът минава блестящо – въпреки лошия български език, широките познания на учителката и нейното старание са дали резултати. През следващата учебна година, Екатерина е назначена за главна учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.

В Русе тя среща отново един приятел от ученическите години в Москва – Петко Каравелов, брат на известния писател Любен Каравелов, който живее в Дунавския град. Докато за Екатерина Петко е само приятел, младият мъж е силно привлечен от нея. Той три пъти й предлага брак преди тя да склони и да даде съгласието си.

На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени. Венчавката се извършва на 13 януари 1880 г. в черквата „Св. Троица“. Кумът – известният русенски търговец Иван Стоянов, пристига от Букурещ с разкошен букет от дъхави бели рози – невиждано дотогава събитие в Русчук.

През 1880 г. Петко Каравелов е избран за министър-председател и младото семейство се установява в София. Екатерина става негова секретарка и преводач. След като княз Александър I Батенберг суспендира конституцията, Каравелови се местят в Пловдив, където работят като учители. Там те започват да издават вестник „Независимост“, на страниците, на който публикуват творчеството на близкия си приятел Пенчо Славейков.

На изборите през май 1884 г. Либералната партия печели с огромно мнозинство и Петко Каравелов за втори път заема поста министър-председател. Това е един изключително успешен в професионално отношение период в живота му. Съпругата му отново е негова дясна ръка.

Но времената се менят, както и политическите пристрастия. Когато на власт идва Стефан Стамболов, Каравелов преминава в опозиция. През март 1891 г. е убит министъра на финансите – Христо Белчев. По повод на неговата насилствена смърт, полицията арестува видни представители на опозицията, сред които е и Петко Каравелов. Мъжете са затворени в Черната джамия (дн. църква „Св. Седмочисленици“) и според слуховете са подложени на жесток побой.

Екатерина не остава безучастна и успява да убеди майките, съпругите и сестрите на арестуваните мъже да подпишат петиция до дипломатическите представители на европейските държави. Директното обръщение за помощ към представители на чужди държави обаче е окачествено като държавна измяна и само дни по-късно Екатерина е поставена под домашен арест. Смята се, че самият Стамболов настоява тя да получи смъртно наказание. Защитата й поема известният български адвокат и политик – д-р Константин Стоилов. Неговата пламенна реч и думите на самата Екатерина: „Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж„, решават присъдата в нейна полза. По-късно и съпругът й е освободен.

И докато обществената дейност на Екатерина е изпълнена с възходи и падения, то в личен план тя преживява истинска трагедия, тъй като погребва не само съпруга си, но и всичките си деца.

Първият удар понася много млада, когато първородната й дъщеря – Радка умира едва две годишна. През 1903 г., след тежко боледуване, Петко Каравелов издъхва и Екатерина преживява тежко неговата смърт. Втората й дъщеря – Виола се жени за журналиста Йосиф Хербст. Той е от задържаните непосредствено след атентата в църквата „Св. Неделя“ и „изчезва безследно“, като се предполага, че е убит почти веднага след ареста си. Виола губи разсъдъка си и прекарва остатъка от живота си в Карлуково, където и издъхва през 1934 г.

Най-известна е покъртителната история на най-малката дъщеря – Лора. Още много млада тя се запознава с известния български поет Пейо Яворов, когото майка й изобщо не одобрява. Когато ги описва заедно тя акцентира върху качествата на дъщеря си и не особената привлекателност на Яворов. Въпреки че знае за чувствата на Лора, Екатерина я кара да се ожени за политика от Демократическата партия – Иван Дренков. Двамата имат две деца: Кирил, който умира скоро след раждането и Петко, който впоследствие е отгледан от баба си.

Лора успява да разтрогне брака си през 1912 г. и след това веднага се жени за Яворов. Връзката им завършва фатално – на втората година след женитбата им Лора се самоубива, прострелвайки се в гърдите, а той прави опит да прекрати живота си стреляйки в слепоочието си. В своя дневник майка й записва: „Чувствам се разбита. Не зная за кого плаче сърцето ми: за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная, която и каквато тя можеше да бъде.“

Въпреки трагичните обстоятелства, Екатерина продължава активно да се занимава с обществена дейност. Близо 25 години тя е председател на софийското женско дружество – „Майка” и на създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза“. По-късно тя става и главен секретар, както и съпредседател на Българския женски съюз. Също така Екатерина създава и е председател на Съюза на българските писателки.

Включвайки се активно в борбата за равноправие на жените, тя е избрана за председател на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. Вследствие на това тя изнася множество лекции както в страната, така и във Вашингтон и Дъблин.

През целия си живот Екатерина Каравелова е неуморен защитник на човешките права. Тя пише статии в защита на пострадалите по време на септемврийските събития през 1923 г., пише и до двореца след атентата в църквата „Св. Неделя“, застъпвайки се за някои от хората, които са арестувани като поета Гео Милев, например. По време на Балканските войни (1912-1913) и на Първата световна война (1914-1918), Екатерина работи като медицинска сестра и се грижи за ранените и болните. Една от неособено известните й заслуги е от периода на Втората световна война (1939-1945) и е свързана със спасяването на българските евреи.

Екатерина Каравелова успява да доживее края на Втората световна война и издъхва през 1947 г. на 87 години в гр. София. Тленните й останки са положени до тези на съпруга й в църквата „Св. Седмочисленици“. За своята неуморна дейност тя е призната още приживе и е наградена два пъти с медал „Червен кръст“, както и с Орден „За Гражданска заслуга“ I степен.

По материали от Интернет