Завинаги от Евгени Димов

– Ами ако не дойде?
– Ще дойде! Всяка събота го прави. Стига си мрънкал! Казах ти да не идваш, ако те е страх!
– Не ме е страх – сопва се Владо и веднага му правя знак да мълчи.
В тревите около нас стържат щурци. Усещам как топлината, поета през деня в земята от жаркото юлско слънце, се просмуква в тялото ми. Задушно е и мирише на напечена трева. Тишината виси като обесена над короните на дърветата, облизани от белезникавото сияние на луната. Има нещо зловещо в приспаната природа, в пулсиращия живот, сякаш притиснат от невидима длан и затаил дъх в смъртен страх пред лицето на нощта.
Поглеждам Владо. Ослушва се напрегнато. Помня, че аз се чувствах по същия начин, когато преди две години Трифон ме доведе тук. Беше ми казал, че ако издам и звук, когато Лудия пристигне, това ще е краят ни. Тогава не се усъмних и за миг в думите му. Лудия беше убил жена си в онази къща, чиито стени сега лежат залепнали на фона на звездното небе като картина от депресиран художник. Случило се преди трийсет и две години в някоя нощ като тази. Сигурно щурците са пеели по същия начин; докато кръвта се е стичала по стълбите, луната се е оглеждала в угасналите очи на съпругата му, от гърдите на която още стърчи забитата кирка, а той, Лудия, стои над трупа й, свил юмруци, и в ума му препускат спомените за всичко, в което е вярвал, преди да разбере, че идеалите се раждат в невинните души само за да се разтопят в зноя на изпепеляващата действителност, която – по подобие на идеалите – сме създали сами, доказвайки собственото си несъвършенство.
– Майка може да ме потърси.
– Шшт!
Владо замръзва. Аз също се вцепенявам, въпреки че съм по-смелият от двамата. С цели три години съм по-голям от този задръстеняк. А и със сигурност това е най-страшното нещо, което е изживявал досега в скучното си живуркане край полите на майка му.
– Това е той – прошепвам дрезгаво. Защо гласът ми е такъв? Нали не съм уплашен? 
През тревите наблюдаваме как в дъното на улицата големее някаква сянка. След малко вече долавяме и стъпките. Лудия носи войнишки кубинки, подметките му глухо се целуват с топлия асфалт в равномерен ритъм. Походката му е доста енергична за шейсетгодишен мъж. Зад дясното му рамо се поклаща стара раница. Владо е притаил дъх, разширените му зеници подсказват колко е уплашен. Нямам представа как съм изглеждал аз, когато за пръв път видях Лудия. Иска ми се да вярвам, че съм запазил по-голямо хладнокръвие. Всяко дете в село беше чувало историята за дядо Цанко, който живее далеч, в града, но щом настъпи краят на седмицата, точно в полунощ между събота и неделя, се завръща тук, на своето местопрестъпление, затваря се в тъмната къща и я напуска тихомълком в ранни зори, преди пукването на зората. Да го зърнеш бе събитие, което даваше пълното право да се изфукаш пред останалите. Все едно си оставил кръвожаден звяр да се доближи до теб, за да те подуши и после да те подмине, решил че не ставаш за ядене.
Туп-туп-туп.
Кубинките се чуват все по-близо. Сърцата ни са не по-малко шумни, а освен това запращат потоци кръв в слепоочията, като при отлива си оставят студена пот по дланите.
Лудия е на броени метри от нас, ако се взре по-внимателно отсреща, може и да ни види. Тази мисъл пълзи като змия в дебрите на съзнанието ми, докато го наблюдаваме как отключва веригата на прошарената от ръжда дворна врата. После тъмнината го поглъща и едва след няколко минути осъзнаваме, че зрелището е приключило. Къщата, превърнала се в лобно място на съпругата му, отново е прибрала зад прага си този страшен човек.
Надигам се предпазливо от коравата земя. Лактите и гърбът ме болят ужасно. Владо прави същото, без обаче да си позволи гримаси, докато разкършва схванатите си мускули. Мисля си, че се е държал прилично, в смисъл – нормално е да се опулиш при вида на Лудия, ала поне не напълни гащите, както се обзалагаха някои от съучениците ми. Миг по-късно обаче се сепвам и протягам ръка към обекта на размислите си, сякаш се опитвам да го дръпна за качулката на раираното му горнище.
– Хей!
Този смотльо тръгва право срещу дома на Лудия с явното намерение да се приближи повече от допустимото.
– Луд ли си бе? Връщай се!
– Хайде – заговаря ми той с непознат тон. В очите му откривам странен блясък. – Трябва да видя.
– Какво?
Въпросът е излишен. И все пак се отронва от устните ми като естествен отклик на едно безумие. Никой не знаеше какво върши Лудия нощем в къщата. Да ви призная ли нещо? Не исках и да знам. Един задръстеняк, когото бях решил да впечатля, ме правеше да изглеждам като абсолютен страхливец. А не бях. Не съм. Просто, това е безумие. А и е незаконно. Нали? Ядосвам се страшно много. Най-гадната псувня, която зная, отлита към звездите, преди да го последвам.
Пътната врата не е заключена, веригата виси встрани, събрала в себе си покана и предупреждение наедно. Промъкваме се до първия от прозорците. Бурените са високи и е страшно трудно да се движиш, без да издаваш шум. Помагам на Владо да се надигне над перваза. Няма как да не изпитвам респект, колкото и да съм му ядосан. Досега бях убеден, че най-впечатляващото нещо, на което е способен, е да подостря моливите си с нокът. Тежък е, но стискам зъби и се опитвам да дишам равномерно, за да си осигуря баланс и издръжливост. Искам да го попитам какво вижда, но не смея да издам и звук. От Лудия ни делят само тухли, слепени с хоросан. Повдигам внимателно глава и с крайчеца на окото си виждам, че през стъклото се носи слабо сияние. 
Зениците на приятеля ми са разширени не само от тъмнината. Не знам колко време сме стояли така, но накрая той се пуска и внимателно се смъква долу. Ръцете ме болят до върховете на пръстите, дори вратът ми е схванат от напрежение. Владо вдига рамене, с което иска да ми каже, че нищо не се случва. Хващам го за ръкава и му давам да разбере, че искам и аз да надникна. Няколко секунди се гледаме в пълно безмълвие. Накрая Владо заема моето място и стъпвам на събраните му шепи. Изтласквам се внимателно и се улавям за перваза.
Напрягам очи. Тъмнината в стаята е разтваряна единствено от два свещника, оставени на празната маса. От Лудия няма и следа. Минават няколко продължителни секунди, преди да различа движение. Ето го – излиза от съседната стая, движи се безшумно, въпреки че дъските на пода несъмнено са изгнили. Под призрачната светлина на свещите сяда на един от столовете и успявам да зърна лицето му – бледо, потънало в гъста брада. Лице, което е лесно да си представиш, че принадлежи на човек от друга епоха. Ако наредиш негова черно-бяла снимка сред портретите на знаменити писатели и учени от XIX век, тя ще се впише отлично в тяхната компания. С известно забавяне осъзнавам, че отвътре се чува музика. Мелодията се извива като дим, търсещ път навън, слаба е и от време на време замлъква, преди да се завърне със скръбните тонове на цигулка. Мъжът стои на стола, тъмнината лежи на раменете му отвъд треперещите пламъчета на свещите и фигурата му се слива с мъртвата обител, все едно никога не я е напускал.
В ръцете си държи снимка. Не съм забелязал откъде се е взела, само съзирам за миг как бледата светлина облизва мазната й повърхност. Лудия е свел глава и я гледа продължително. Когато се изправя, отново си припомням колко едър мъж е. Приближава се до другия край на масата, вади от джоба си нещо и няколко секунди стои с гръб към мен, правейки внимателни движения. Когато се отдръпва, виждам, че е подпрял снимката на пакет цигари. В ъгъла лежи тежката му раница, той отива до нея и измъква някаква бутилка. Може би е водка, защото течността вътре е напълно прозрачна. Поставя две чаши – една пред фотографията и една пред себе си. Когато и двете са вече пълни, Лудия взема своята и устните му изговарят нещо неразбираемо. После отпива и се отпуска на стола, загледан пред себе си.
– Иска ми се да можеше да взема нещо по-специално за годишнината ни. Но ти обещах, че повече няма да близна алкохол. А и водата е хубава, не като в града. От изворна чешма е. Харесва ли ти?
Гласът на Лудия е тих, но страшно плътен.
– Намрази ме заради ракията. Знам го. Вечно пиян, вечно...
Мъжът се обляга с въздишка и обръща глава към съседната врата. Именно оттам продължава да се лее плахата мелодия с тихо припукване, явно – от грамофонна плоча.
– И на мен ми харесва – казва той, без да помръдва, – всеки път сякаш я слушаш за първи. Разбирам защо ти е любимата.
Пламъчетата на свещите продължават да ядат восъка под себе си, дарявайки вътрешността на стаята с дрезгавия сумрак, в който стопанинът на дома се чувства най-уютно.
– Знам защо поиска да си тръгнеш от мен тогава. Но не те виня. Прощавам ти.
Най-после музиката спира. Лудия бавно се надига, изпива няколко глътки вода и пребърсва брадата си. Сянката му лежи като раздрано чергило върху отсрещната стена. Грамофонът в другата стая започва да излива нова оркестрална музика, по-доловима от предишната. Кубинките скърцат тихо, отвеждат убиеца до снимката, той я прибира с нежност в джоба на ризата си и прошепва нещо. Осъзнавам какво се случва едва след като Лудия прави няколко плавни движения встрани, завърта се на пета и променя посоката си, плъзгайки се покрай масата. Танцът му е с невидим партньор, но той го води така пламенно и с такова подчертано внимание към детайла, че за момент изпитвам суеверен страх да не би в ръцете си действително да държи някоя призрачна фигура, невидима за друг, освен за него самия. Когато представлението най-после свършва, той задъхано изважда снимката и я поставя на предишното й място. Погалва я с пръст и изпод брадата му изниква подобие на усмивка.
– Ще бъдем вечно заедно, Катя. Обещах ти още тогава, край реката, помниш ли? Вечно. Завинаги.
Искам да се махна оттук по-скоро. Правя знак на Владо. Той ми се блещи неразбиращо. Иде ми да го цапна. Връщам погледа си към стъклото и кръвта ми замръзва. Лудия е застанал в центъра на стаята и гледа право към мен. Отблъсквам се панически назад и политам. Владо изохква и прави някакъв опит да смекчи падането ми, но накрая и двамата се строполяваме сред бодливите храсти. Левият ми лакът е ожулен, но скачам пръв, дърпайки за горнището съучастника си. Втурваме се и изхвърчаме на улицата като обезумели. Поглеждам през рамо само за да видя призрачния лик на Лудия, залепен на стъклото.
Осъзнавам, че повтарям една и съща псувня едва след като спираме да си поемем дъх до един крайпътен орех. Ако не бях под толкова силен шок, щях да се нахвърля върху Владо, който е виновен за всичко. Какво си въобразяваше въобще? А на мен къде ми беше акълът? Повтарям за последен път псувнята и се облягам на ствола на дървото, слагайки длан на гърдите си. Поглеждам Владо. Разтреперан е, но още се владее, поне пред мен. Никой от нас не намира какво да каже, разделяме се няколко преки по-надолу. Той сигурно ще се разхленчи веднага щом се отдалечи, личи си, че едва се сдържа. Да, това е нощ, която едва ли ще забрави скоро. За мен ли? Тя носи в себе си повече от усещането как сърцето ми подскача в ледените шепи на страха. Иска ми се да избия от главата си отровната мисъл, че току-що Лудия е дал ново обещание пред себе си, ала не мога. Тези очи, впити в мен, прогарят нишките на всяка логическа мисъл и мога единствено да си задавам въпроса в коя ли безлунна нощ ще дойде за мен с кирка в ръка.

Подбор на разказите в рубриката: Явор Цанев

Автор: Евгени Димов
 

Още от Къси разкази

Рождество от Иван Костадинов

28.10.2019

По дяволите! Накъде отива този свят! от Валентин…

21.10.2019

Паякът- маслина от Димитър Цолов

11.10.2019

Голиат от Владислав Атанасов

04.10.2019

Всички от Къси разкази