Рождество от Иван Костадинов

Хм, странна идея. Как ти хрумна? След толкова време реши да ги спасяваш. Как така колко време? Май си загубил представа за него. Според техните стандарти са няколко хиляди години. Ти им размаха пръст няколко пъти, прочисти ги, но ето, че пак се стигна до същото. И сега искаш да ги спасяваш. По-точно искаш аз да ги спасявам.
Не виждаш ли на какво са способни? Каквото и да опитваш, каквото и да им повтаряш, да ги учиш, те пак си знаят своето. Вярно, някои разбират, но са твърде малко и прекалено слаби. Други пък уж също разбират, обаче така изкривяват наученото, че то се превръща в нещо ужасно. Нали им забрани да се избиват? И те какво направиха? Че онзи, Императорът, бе убит от най-близкия си приятел. Брутално. Е, стига де. Какво като точно тези не те почитат теб? Та ти ги създаде! Добре, а какво ще кажеш за Джовани… как беше, не писателят, ами другият, свещеникът, май Джовани Лотарио, ама после му сменят името. Та заради него стотици хиляди ще бъдат изгорени на клади. Заслужава ли си спасението? Така ли мислиш? Не мога да те разбера. Пак ще опитам. Помисли за онзи дребосък Адолф, който ще погуби милиони в манията си да превземе света. Ами другарчето му Джугашвили? Тези тримата са само някои от примерите какво може да се случи. А преди този разговор са се случвали още по-ужасни неща.
Продължаваш да настояваш.
Да предположим, че се съглася, какво ще стане, ако не ме послушат? Ако не искат дори да чуят, прогонят ме или ме убият? Пак ли ще ги спасяваме? Е, какво има толкова да му мислиш! Както си започнал, ще ги спасяваш до края на времето.
Да, слушам те…
Виж, тук си напълно прав. Знам какво са успели да постигнат и какво се очертава в далечното бъдеще. Да, да, мога да чуя симфониите, музиката на цигулките, китарите, флейтите. Мога да видя ярките картини и скулптури. Дори, ако се помъча, ще прочета и книгите им. Но продължавам да се питам дали всичко това си заслужава на фона на зверствата им.
Какво? Чувам те, не ми викай! Децата… тук вече нямам какво да кажа. Децата са тяхното истинско богатство, обаче като ги гледам, дори не го осъзнават. Да ти покажа ли пак какво могат да причинят на собствената си плът и кръв? Дело на кого? Нее, стига с това. „Онзи Тъмният“. Знаеш много добре, че такъв няма. Чувал си какво ще казват: „Най-добрият му номер е, че ни заблуди, че съществува“. Ние го измислихме, за да ги плашим. Дори и не подозирахме, че те самите са той. И да спориш, и да не спориш, знам, че е така. Та ние сме само аз, ти и третият, който се крие в нищото като дух.
Добре де, защо не отидеш ти, щом толкова искаш да ги спасяваш? Защо аз? Ако отида аз, все едно си отишъл ти… обърках се. Понякога забравям, че аз съм едновременно ти и третият, както и вие сте аз. Ама в този момент се чувствам някак отделен. Държиш аз да се подложа на това, да сляза при тях, да ги уча, да ги водя. Да ги спася вместо теб… Не е нужно да ми викаш, чувам те прекрасно. Разбирам, че който и от нас да отиде, все едно сме тримата. Да, ние сме едно цяло.
Спорът ни е ненужен. Защо ли изобщо се опитах! Винаги успяваш да надделееш.
Съгласен съм. Ще отида. Ще опитам да ги избавя. Подозирам, че трябва да ги опазя от тях самите. Прав съм, нали? Както винаги. Кога мислиш, че е най-подходящо? Добре. А как точно ще стане? Не може просто да се появя – ще се скрият в миши дупки, ако го направя. Ха, страшна идея. Не, нямам претенции. Нека само да е мила и добра. Ти я избери. Ще се приготвя. Може да изпратим Гавраил да и съобщи.
Време е да приключим този разговор. Да не се разколебая. Тръгвам, татко… братко… Поздрави духа и му кажи, че пак ще се видим. До скоро!
Мастиленото небе, украсено с безброй звезди, изведнъж пламна. Неземно сияние се разгоря от хоризонт до хоризонт. Екнаха ангелски гласове. По лицето на Йосиф рукнаха сълзи. Той се обърна и влезе. Щастие преизпълваше сърцето му.
Мария се беше понадигнала, облегната на скалата. Внимателно отгърна края на дрехата си и изцапаното с кръв лице лъсна на светлината на пламъците. Бащата, който не беше баща, се приближи, приклекна, посегна, ръката му застина до крехкото телце. Отвън се чуха стъпките на приближаващите пастири. Новороденото отвори очи за пръв път. Огледа се, взря се в родителите си, в света. И проплака.

Подбор на разказите в рубриката: Явор Цанев

Автор: Иван Костадинов

Още от Къси разкази

По дяволите! Накъде отива този свят! от Валентин…

21.10.2019

Паякът- маслина от Димитър Цолов

11.10.2019

Голиат от Владислав Атанасов

04.10.2019

Бзззз от Иван Атанасов

27.09.2019

Всички от Къси разкази